Шъруд Андерсън - Незапалените лампи

Мери седеше неподвижно. Насекомите във високите бурени, обезпокоени във вечерната си песен, запяха отново. Една червеношийка прелетя над дървото, под което седеше тя, и издаде ясен, рязък, тревожен писък. Гласовете на хората от новия градски фабричен квартал бавно катереха хълма. Приличаха на камбани на далечна катедрала, която призовава хората на молитва. Като че ли нещо се пропука в момичешките гърди, тя се хвана за главата и започна бавно да се люлее напред-назад. Заплака, без да усеща топли нежни пориви към живеещите в Хънтързбърг мъже и жени.

И тогава откъм пътя някой извика.

— Хей, малката! — се чу глас и Мери бързо скочи на крака. Разнеженото й настроение отлетя като полъх на вятър и на негово място дойде силен гняв.

На пътя стоеше Дюк Йетър, който от безделническата си позиция пред конюшнята я бе видял да отива на неделната си разходка и я бе проследил. Докато тя вървеше по Ъпър Мейн стрийт и през новия фабричен квартал, той бе сигурен в победата си. „Не иска да я виждат с мен — беше си казал той. — Чудесно! Много добре знае, че ще тръгна подире й, но не иска да се появявам, докато не се скрие от погледите на приятелите си. Малко е надута и трябва да й се смачка фасонът, но това не ме интересува. Отклонила се е от пътя си, за да ми даде тази възможност, а може би пък само се страхува от татко си.“

Дюк сви от пътя, изкачи се по ниския скат и влезе в овощната градина, но когато стигна купчината покрити с лозя камъни, се спъна и падна. Изправи се и се засмя. Мери не дочака той да дойде при нея, а тръгна към него и когато смехът му разкъса легналата над градината тишина, тя се втурна напред и с разперена ръка му зашлеви един шамар. Обърна се и тъй като той беше оплел крака в лозите, изтича на пътя.

— Ако тръгнеш подир мен или се опиташ да ме заговориш, ще намеря някой да те убие! — извика тя.

Мери се спусна надолу по хълма към Уилмът стрийт. Откъслечните приказки за майка й, които от години кръстосваха града, бяха стигнали до ушите й. Говореше се, че много отдавна в една лятна нощ майка й изчезнала от града и че някакъв млад негодник, който имал навика да се шляе пред конюшнята на Барни Смитфийлд, бил заминал с нея. Сега друг млад безделник се опитваше да я задиря. Тази мисъл я вбеси.

Умът й се луташе в усилие да намери някакво оръжие, с което по-силно да уязви Дюк Йетър. В отчаянието си избра образа на баща си, който бе вече с разрушено здраве и скоро щеше да умре.

— Баща ми само чака случай да убие някой като теб! — извика тя и се обърна към младия човек, който, след като се бе изскубнал от купчината лози в градината, я бе последвал на пътя. — Баща ми само търси да убие някого заради лъжите, които се говорят в този град за майка ми.

След като се беше поддала на импулса да сплаши Дюк Йетър, Мери изведнъж се засрами от избухването си, заплака и бързо продължи нататък. Дюк вървеше след нея с наведена глава.

— Не исках да кажа нищо лошо, мис Кокрън — умоляваше той, — не исках да кажа нищо лошо. Не казвайте на баща си. Само се пошегувах. Повярвайте ми, не исках да кажа нищо лошо.

Светликът на лятната вечер беше започнал да гасне и лицата на хората, събрани на групи край тъмните порти или до оградите по Уилмът стрийт, се превръщаха в нежни малки светли овали. Гласовете на децата поутихнаха и те също се засъбираха на групички. Млъкнаха, когато Мери мина край тях, вдигнаха нагоре лица и втренчено я загледаха.

— Дамата не живее далеч. Сигурно живее наблизо — чу женски глас да казва това на английски.

Когато извърна глава, видя само тълпа от тъмнолики мъже пред една къща. Отвътре се чуваше женски глас, който пееше приспивна песен.

Младият италианец, който преди това я беше закачил и който сега очевидно се отправяше към обичайните си вечерни приключения, мина по тротоара и бързо изчезна в тъмнината. Беше облечен в празничните си дрехи, носеше жокейска шапка и бяла колосана яка, украсена с червена вратовръзка. Ярката белота на яката правеше мургавото му лице да изглежда почти черно. Той се усмихна по момчешки, несръчно повдигна шапка, но не каза нищо.

Мери продължи да гледа назад по улицата дали Дюк Йетър върви след нея, но в бледата светлина не го виждаше. Гневното и раздразнително настроение бе отминало.

Не искаше да се прибира, а беше вече късно да иде на църква. От Ъпър Мейн стрийт излизаше къса уличка, която вървеше на изток и доста стръмно се спускаше по хълма до една рекичка с мост, който прекъсваше растежа на града в тази посока. Тя слезе по уличката до моста и в чезнещата светлина се спря да гледа как две момчета ловяха риба в рекичката.