Шъруд Андерсън - Незапалените лампи

Мери толкова често идваше на Уилмът стрийт, та много от хората мислеха, че я познават.

— Сигурно е дъщеря на някой фермер, обича често да се разхожда из града — казваха те.

Червенокоса жена с дебели устни, която стоеше пред една къща й кимна. Млад мъж стоеше облегнат на едно дърво на тясната ивица трева край друга къща. Пушеше лула, но когато вдигна поглед и я видя, извади лулата от устата си. Тя реши, че сигурно е италианец — косата и очите му бяха много черни.

— Ne bella! Si fai un onore a passare di qua 1 1 Хей, хубавице, чест ти прави да минаваш оттук (итал.) — Б.пр. — извика той, махна с ръка и се усмихна.

Мери стигна до края на Уилмът стрийт и излезе на шосето. Струваше и се, че е минало много време, откакто бе оставила баща си, въпреки че в действителност разходката й беше отнела само няколко минути. Един съборен плевник се беше килнал на върха на нисък хълм, встрани от шосето, а пред него имаше грамадна яма, пълна с обгорели дъски от някогашна селска къща. Купчина камъни, обрасла с пълзящи лози, се издигаше до ямата. Между къщата и обора се намираше изоставена овощна градина, в която растяха купчина преплетени бурени.

Като си пробиваше път през бурените, много от които бяха отрупани с цветове, Мери стигна до един камък, търкулнат до ствола на старо ябълково дърво и седна на него. Бурените почти я скриваха и от шосето се виждаше само главата й. Скрита така в бурените, тя приличаше на яребица, която тича из високата трева и когато чуе непознат шум, спира, вдига глава и предпазливо се оглежда.

Дъщерята на доктора бе идвала и преди това в запустялата стара овощна градина. В подножието на хълма, където се намираше тя, започваха улиците на градчето и докато седеше на камъка, тя чуваше приглушените викове и крясъци, които идваха откъм Уилмът стрийт. Една ограда разделяше градината от нивите по хълма. Мери имаше намерение да остане под дървото до мръкване и да се опита да измисли някакъв план относно своето бъдеще. Мисълта, че баща й скоро ще умре, и се струваше и реална, и нереална, но умът й не можеше да възприеме мисълта за физическата му смърт. Засега смъртта по отношение на баща й не приемаше формата на студено, безжизнено тяло, което трябваше да бъде погребано — напротив, струваше й се, че баща й няма да умре, а ще замине някъде далече. Майка й бе направила това много отдавна. Тази мисъл носеше необикновено, неопределено чувство на облекчение. „Да — каза си тя, — когато му дойде времето, и аз ще поема нанякъде. Ще се махна оттук и ще тръгна по света.“ На няколко пъти Мери бе ходила с баща си в Чикаго и мисълта, че може би скоро ще иде да живее там, я очароваше. Във въображението й се стелеха дълги улици, пълни с хиляди непознати хора. Да върви по такива улици и да прекара живота си сред непознати — това щеше да прилича на прекрачване от безводна пустиня в хладна гора, застлана с нежна млада трева.

В Хънтързбърг винаги бе живяла като под облак, а сега ставаше жена и душният, застоял въздух, който винаги бе дишала, ставаше все по-тягостен и тягостен. Наистина, досега не бяха повдигани конкретни въпроси относно мястото й в живота на тукашното общество, но тя чувстваше, че съществува някакво предубеждение срещу нея. Била бебе, когато баща й и майка й се забъркали в някакъв скандал. Градчето Хънтързбърг се потресло от това и когато беше малка, хората понякога я гледаха с подигравателно-състрадателен поглед.

— Бедното дете. Толкова е неприятна тази история — казваха те.

Веднъж в една облачна лятна вечер, когато баща й бе заминал извън града и тя стоеше самичка в тъмното на прозореца на неговия кабинет, чу мъж и жена на улицата да споменават името й. Двамата се препъваха в тъмнината на тротоара под прозореца на кабинета.

— Тази, дъщерята на доктора Кокрън, е приятно момиче — каза мъжът.

Жената се засмя.

— Порасна вече и започна да привлича погледите на мъжете. По-добре не се заглеждай много в нея. Ще тръгне по лошия път. Каквато майката такава и дъщерята — отвърна жената.

Мери седя десет-петнайсет минути на камъка под дървото в овощната градина, потънала в мисли за отношението на градчето към нея и баща й. „Това трябваше да ни сближи още повече“ — каза си тя и си помисли дали приближаващата смърт ще направи онова, което облакът, надвиснал от години над тях, не бе направил. Сега не й се струваше жестоко, че смъртта щеше скоро да посети баща й. Сега за нея смъртта се бе превърнала в някаква приятна, милозлива фигура с добри намерения. Ръката на смъртта щеше да й разтвори вратите на бащината й къща към живота. С жестокостта на младостта тя помисли първо за авантюристичните възможности на този нов живот.