Ъруин Шоу - Париж, Париж

Не бях пощаден и рано сутрин, също така. Звънецът позвъняваше, особено в началото на уикенда, докато се намирах в най-сладките моменти на съня си. Поклащайки се към вратата, аз се изпразях срещу група големи, млади американци и техните одърпани момичета, всеки от които, беше обяснено, ходеше на училище в различни части на Франция и имаше на гърба си по една раница, пълна със спални принадлежности, защото бяха възприели навика да прекарват уикенда си в Париж, натъпкани в различни ъгли на моя апартамент.

Въобще и не предполагам, че в моите четири малки стаи действително е била основана комуна, но се опасявам, че е било нещо много подобно.

За да се подсили болката, получих телефонната сметка за времето, през което бях отсъствал. Тя възлизаше доста над петстотин долара. Имаше суми за обаждания на много далечни места на други континенти и сметката бе придружена от заплахата, че ще бъда прекъснат като абонат, ако не платя сумата до два дни.

Решавайки никога повече да не правя добрина през целия си живот, аз платих сметката и отидох в Cordon Bleu, където една твърде неприветлива дама, седнала зад бюрото си, ме информира, че не знаела къде е моята приятелка и отказа да приеме бележката, която аз исках да оставя за нея, за да ми се обади при първа възможност.

За щастие, на следващия ден се натъкнах на нея, заобиколена, както обикновено, от своите развлечени обожатели. Колкото позволяваха условията да бъде деликатно, аз изразих, наред с другите неща, убеждението си, че ще бъде спортсменски от нейна страна да ми върне парите за телефонната сметка. Помолих я също така да ми върне двата комплекта ключове, които йй бях дал, макар да бях сигурен, че точно в този момент би трябвало да има поне една дузина комплекти, подрънкващи в джобовете на разни млади мъже из целия град. Младата дама обеща, че ще се появи своевременно на следващата сутрин с парите и аз я освободих да отиде при своята дружина от обожатели.

На следващата сутрин нямаше позвъняване на вратата и аз научих в последствие, че тя си бе тръгнала за Лондон, по пътя на по-нататъшната йй кариера. Единственият посетител, който имах този следобед, беше моята хазяйка, която била викана отново и отново от другите наематели в сградата, за да се оплачат от продънващите ушите звуци на рок музика, които се разнасяли из цялата постройка откъм шестия етаж всяка нощ, от думкането и подскачането от танци, предизвикващи вибрации в бетона, от грубите смехове и женски кискания, носещи се от асансьора, докато той се издигал към моя апартамент сред тишината на нощта. Това, което е ставало, не би могло да се опише като обществена, досадна неприятност, но със сигурност поне може да се нарече лична и хазяйката ми даде да разбера, че има силни основания да ме изгони от апартамента. Като завършек на мисълта си, тя подхвана темата за сина си, който бил на прага на женитбата.

Приемайки поражението, аз се съгласих да се изнеса преди да е паднал първи сняг.

Последното телефонно обаждане пристигна от нашето посолство в Белгия.

Един учтив, консулски глас попита за името ми, след което каза, че при него имало един млад мъж, който се нуждаел от помощ и който предложил на Американското представителство, което защитава всички нас, да ми се обади. Телефонът бе предаден на младия мъж. Беше един от най-постоянните придружители на английското момиче и може би най-неприятния от всички останали — груб и високомерен към всяко нещастно създание на възраст над двайсет и една години.

— Имам неприятности — обясни той. — Нещо стана на границата.

Полицията задържа приятелчето, с което пътувах. Той…

— Наркотици ли? — попитах аз.

— Нещо такова. Работата е наместена. На практика в колата нямаше нищо. Но те не ме пускат да вляза във Франция. И ми взеха всичките пари.

„Добрата стара Франция“, помислих си аз.

— Това, което искам да направиш, Шоу — каза той, — е, искам да кажа, че ти имаш всякакви познати контета в дипломатическия корпус и разни такива — искам да кажа, че можеш да говориш с тях и да гарантираш на тоя приятел тук, че ще му върнеш това, което ми струва за билета до Париж, ако схващаш идеята ми…

— Събота вечер е — рекох аз. — Къде мислиш, че бих могъл да намеря някакви дипломати в събота вечерта?

— Но поне би могъл да пробваш, за Бога. Трябва да отида в Париж, човече. Какво искаш да направиш — да ме оставищ в тая задръстена Белгия ли?

— Да — отвърнах аз.

— От голяма помощ си ми, приятелче — рече той сардонично. — Е, да не се изненадаш, ако те посетя тези дни.