Ъруин Шоу - Париж, Париж

Между тях имаше и няколко по-възрастни мъже и жени. Жените най-често бяха там с цел да изкушават съпрузите си, а мъжете очевидно имаха професионални аспирации към кухните на техните родни страни. Едно момиче, вече завършило, галантно било отворило заведение сред дивата пустош на Монтана и, според всички сведения, се оправяло много добре.

Друг един студент — деветнайсетгодишно момче от Кънетикът, който копнееше да стане велик майстор сладкар, упорито отказваше да научи една френска дума, заявявайки, че неговата единствена цел в живота е да стане най-добрия майстор сладкар в Кънетикът. Той говореше на мъжа, който му преподаваше със свои подбрани вариации от тонове на страхопочитание и учудване, точно както някой млад природоизследовател би се опитал да опише видяно праисторическо животно. Външните кокалчета на лявата му ръка бяха обикновено разкрасени с лейкопласт, който удостоверяваше неговото страстно, ревностно увлечение при научаването как се режат майсторски и експедитивно различни зеленчуци на тънки резенчета с нож, остър като бръснач.

За да се преборя с влиянието на тези семинаристи на висшата кулинария върху мойте питателни навици, всеки път, когато бях вечерял прекалено добре предишната нощ, решавах да се настаня на видно място до една от масите на кафенето и демонстративно обядвах единствено само със сандвич от шунка и чаша червено вино. Фактът, че този хляб беше най-вкусния в света — една четвъртина от прясно изпечена франзела, срязана през средата и щедро намазана с масло — спомагаше много, за да облекчи болките на въздържанието, но въпреки всичко, моралното удовлетворение беше силно.

Както ставаше понякога, това, което аз считах за някакво невинно удоволствие — да приказвам за общи неща няколко пъти седмично с тези сериозни и просветени млади хора — допринасяше за моето парижко падение. Между техните редици имаше и едно младо, очарователно английско момиче, което не бе най-хубавото в групата, но не бе и най-незабележимото също така. Тя бе седемнайсетгодишната дъщеря на мои приятели, които бях срещнал в Швейцария и живееше в атмосферата на студентско пуританство в една тясна стаичка под наем заедно с малко по-възрастна нейна приятелка. Бях решил да напусна Париж за през зимата и апартаментът ми щеше да остане празен. Смесвайки щедростта с лукавството и припомняйки си, че апартаментът бе обиран два пъти, когато го оставях празен в мое отсъствие, аз предложих на момичетата, ако имат желание да се преместят в него, докато се върна. Тъй като кухнята бе най-хубавата стая в къщата, при това прекалено добре и екстравагантно обзаведена с убийствено модерни печка и хладилник — неотразими, мислех си аз, за новоизлюпени готвачи — те приеха с удоволствие, едно удоволствие, което бе силно акцентирано в тяхна полза, имайки предвид факта, че след като ми бе забранено да давам под наем наетото от мен, то те можеха да го получат без нищо.

В замяна, казах аз, щях да очаквам да поддържат мястото чисто и спретнато, да плащат за телефона и да не приемат никакви момчета за през нощта или да се отдават на шумни веселби, тъй като останалата част от малката сграда бе населена от малко буржоазни семейства, които, доколкото можех да предположа, ставаха в зори и лягаха в леглото най-късно в десет и следователно можеше да се очаква да се оплачат при появата на нежелан шум или на скандални, гръмки прояви.

Двете млади дами се заклеха, че ще бъдат модел на моминско благоразумие и че апартаментът ще свети като операционна при моето завръщане, на която дата те ми обещаха подготвянето на празненство с деликатеси, приготвени от най-напредналите ученици на Cordon Bleu.

Това, което недогледах, както мъж на моите години е вероятно да направи, когато има някакви отношения с толкова младо момиче, колкото бе „скромната“ дъщеря на моите английски приятели, бе, че когато и да се случеше да я видя, тя винаги бе заобиколена от тумби момчета.

Когато се върнах след три месеца отсъствие по други места, по-голямото момиче си бе отишло — поради причини, свързани с икономии, ми обясни моята „скромна“, американска приятелка, когато дойде, за да ме посрещне. Аз не попитах къде живееше тя сега. Апартаментът бе достатъчно изряден, но аз по-скоро почувствах, отколкото да бях сигурен, че няколко мои ризи липсваха. Въпреки че наемателките ми си бяха отишли, пощенската ми кутия продължаваше да се пълни с писма, адресирани до хора, за които никога не бях чувал, при това, всичките с мъжки имена. А телефонът продължаваше да звъни непрекъснато, по всяко време на деня и нощта, като гласовете от другата страна на жицата бяха мъжки и младежки, държейки се прекалено рязко с мен за това, че не са успели да се свържат моментално с тяхната скромна приятелка. Повикванията, отнасящи се до младата дама след три часа сутринта бяха често пиянски или дрогирани и винаги, без изменение, обидни.