Ъруин Шоу - Париж, Париж

Ако е сив, есенен ден, можете да се разходите до Отьой и да се мотаете по почти празните трибуни, да гледате конните състезания, да си купувате залози от прашни мъже в конюшните, които са ги написали на тънки листчета жълта хартия и да заложиш, както винаги, на коня, който пада при последното препятствие, но въпреки това да се наслаждаваш на просторното наситено зелено поле, по което конете летят безразборно и изчезват зад дърветата, отнасяйки със себе си парите ти в неизвестността. В такъв момент съжаляваш за упадъка на конните състезания с препятствия в Америка и за липсата на разнообразие по пистите на Саратога, и Арлингтън, и Санта Анита, където конете винаги тичат по един и същи начин като дървени имитации по детска въртележка и където губенето на парите ти винаги става по болезнено видим начин.

Но ако на момичето ти не му се стои на открито в първия му следобед, можеш да бъдеш не толкова изобретателен и да я заведеш в осми район, наречен още „американски“, защото в определени моменти изглежда така, сякаш всички французи са се изнесли от него и на тяхно място са се нанесли американци, и да отидете в един малък ресторант, по продължението на чиито наклонени прозорци са засадени лозници, които хвърлят игриви зелени отблясъци върху всички вътре. Не че това е любимият ти ресторант. Просто веднъж си станал свидетел на едно хранене в него, което е било не точно обяд, а по-скоро церемония, свещенодействие, отдаване почит на мистичната същност на храната, пресвято предаване на лакомията, което е заличило точно за два часа всякакъв спомен от сандвичите по закусвалните и набързо приготвените млечни шейкове в родната ти земя.

Това свещенодействие е било извършено от четирима бизнесмени със строги лица, очевидно важни личности с икономическа власт, започнали с pate de foie gras, розов и сочен, и продължили с quenelles de brochet — речна риба, разкъсана на малки парченца и смесена с напоен хляб и трошички, мазнина от бъбрек и яйца и полята със сос от гъби и сметана. Между фразите за данъците, трудовата политика, трудностите при вноса и необходимостта от разрастване на предприятията, които четиримата господа са си разменяли с тихи, учтиви гласове, те са лапали енергично, на големи хапки quenelles, като всеки си е помагал с по четвърт бутилка „Шабли“. После са преминали към едри резени „Шатобриан“, син и кървав, с пържени картофи, сос „Борделез“ и две бутилки „Нюи-Сен-Жорж“. След това, разбира се, е била поднесена салата и сирене — бри, камамбер и апетитни парчета грюер с още една бутилка „Нюи-Сен-Жорж“ и с плодове, и crepes, поляти с ликьори, и най-накрая е имало по чаша кафе и две брендита за всеки, след което и четиримата тържествено са се надигнали от масата, ръкували са се и всеки се е отправил обратно към офиса си, за да ръководи производството на автомобили или разпределянето на капитали.

Минаваш покрай магазинчето, от което можеш да си купиш чадър със сребърна дръжка за 90 долара, покрай вратата, на която дрипава, безформена старица, увита във вестници, е спала цяла зима, като че ли е взела мястото под наем, покрай големите хотели, където отсядат хората от Холивуд и пред които са паркирани кадилаците. Минаваш покрай ъгъла, на който яко селско момиче с румени бузи, гумени ботуши и престилка предлага люляк, теменуги и гладиоли, които донася всяка сутрин с такси, на чийто шофьор дава щедър бакшиш. Заобикаляш религиозното училище, в което всяка сутрин пристигат изстинали осемгодишни момчета с голи крака и официално се ръкуват, преди да пристъпят към своите катехезиси. Минаваш покрай кафенето с подканящото име „Красивата диадема“, по чиито маси са насядали манекени от близките модни къщи, американски войници и неколцина румънци и унгарци, които разговарят на родния си език. Заведението е доминирано от огромната кафе-машина — малко по-малка от пещ на локомотив, зад която човекът скача от лост на лост и от кран на кран като нервен инженер, който се опитва да пусне повредено динамо.

Кафето е черно и, противно на всеобщата мълва — вкусно и ако го искаш au lait, човекът зад тезгяха сипва малко мляко в медена кана, пуска пара върху него с ръмжащ и хрипав звук и поднася кафето ти с пухкава пяна.

Когато стигаш до малкото ресторантче, откриваш, че четиримата герои не са там, затова решаваш да удължиш още малко екстаза от намирането на място, където да обядвате и се спускаш бавно надолу към реката.

Ако е пролет, кестените са отрупани с розови и бели цветове и макар момичето ти никога преди да не е идвало в Париж, при всички случаи е чело за тези прословути парижки кестени достатъчно много, за да не се налага да казваш каквото и да било за тях. Но ако е късна пролет, тези цветове се стелят като плътни килими покрай тротоарите и се вдигат на розови и бели облаци след всеки преминаващ автомобил, а младите момичета се носят по улиците под шарената сянка на път за първото си причастие с развети бели воали като фини, нежни булки със смели очи.