Ъруин Шоу - Париж, Париж

Спомняш си шума на танковете по Шан-з-Елизе и струпаните близо едно до друго, изморени, хубави лица на войниците и липсата на музика, защото всички щяха да се бият същата нощ на Сен-Денис и нямаха време за оркестри. И изведнъж разбираш, че в какъвто и момент да мислиш за този град, винаги има нещо от онова време, загнездило се в чувството ти към него.

Много е трудно да не обичаш един град, който си видял за първи път в деня на освобождаването му. А и Париж бе освободен по най-великолепния начин. Той не е бил бомбардиран, освен в покрайнините си и всички мостове си стояха на мястото, самите жители бяха прекарали последните пет дена в стрелба с малки оръдийца и се чувстваха истински герои от това, времето беше слънчево и горещо, момичетата бяха облекли най-хубавите си рокли и в града бяха останали достатъчно германци, за да създават впечатлението за военна обстановка и да дават възможност на местните момчета да се държат храбро пред подходяща публика преди окончателното им предаване.

Всички бяха поотслабнали от войната, но никой не умираше от глад, отвсякъде долитаха звуците на Марсилезата, пушек се издигаше почти незабележимо от няколко малки пожара тук-там и за един следобед всичко изглеждаше така, сякаш войната вече е приключила и това не е могло да стане на по-подходящо място. Говореше се, че фон Шолтиц пощадил града, въпреки заповедта на Хитлер, а парижани си мислеха:

„Ами, разбира се! Че на кой би му дало сърце да взриви Париж?“ На места по стените имаше кръв и там на следващия ден хората трупаха цветя за мъртвите и всички се целуваха и се лееха огромни количества безплатно вино.

Хората, които са пътували някъде, винаги ти разказват за любими моменти, в които са видели някакъв град за първи път: Рим на Великден, Лондон през юни, Ню Йорк през октомври, Питсбърг в пет часа сутринта… А ти казваш на момичето си на всяка цена да види Париж в следобеда на освобождението му. Това е град, който се впуска с ентусиазъм в неразборията от размирност, празник и кръвопролитие.

Гражданите му са експерти по това да строят и рушат барикади, да се избиват едни други, да посрещат войски и да се бият срещу тях.

Улиците му са подредени само за масови демонстрации, паради и придвижване на оръдия. Сградите са солидни, направени от камък и само лекичко се олющват, когато ги удари шрапнел и за една-две години влажният, гальовен въздух така заглажда и преобразява белезите, че ги прави неразличими от безценните следи на минали векове. Навсякъде има паметници, които придават значимост на събития, случили се в близост и когато хората умират пред тях с вярата, че го правят в името на цивилизацията, тя наистина става по-осезаема и по-значима.

Споделяш част от тези мисли с момичето, което стои с развети коси и искрящи очи над тази бъркотия от камък, спомени и история, а тя стисва леко ръката ти и казва: „Не е ли време за обяд? Умирам от глад.“

И тогава започваш да изпълняваш най-приятния ритуал на света — да решаваш бавно и внимателно в кое точно място от целия Париж ти се иска да обядваш този ден. Можеш да отидеш в грохналия стар хотел на върха в Сен-Клод, чиято тераса гледа към някакви тенис-кортове и от която се вижда как в дъното на хълма прави извивка реката и градът се губи оттатък дърветата само на 300 м от противоположния бряг и можеш да седиш там и да загаряш на слънцето, с цяла маса ордьоври пред себе си и да гледаш как французите играят тенис. (Французите играят умело и сръчно, бавно, с високи топки, коси удари и невероятни ъгли и, освен ако не си Седман или Макгрегор, ще е по-малко дразнещо да си обядваш и само да ги наблюдаваш, отколкото да играеш срещу тях.) В щастливото лято след войната хотелът беше клуб на американски въздушнодесантни офицери. Тогава чаша коняк струваше десет цента и всички го смесваха с кока-кола и имаше една хубава сервитьорка, която една вечер реши, че е лудо влюбена в един въздушнодесантен майор, който тежеше 70 кг и работеше за националното радио в Чикаго по последни данни.

Или пък, тъй като това е първият ден на момичето ти в Париж и се чувстваш безкрайно богат в нейно присъствие, можеш да вземеш такси до Булонския лес и да обядвате в ресторанта под стъклените свещници, овесени направо от дърветата и да поръчаш пъстърва и бутилка вино, а след това да се разходите и да погледате празнуващите дами и господа, леко галопиращи по сватбените алеи, сякаш нищо не се е променило от 1900-а насам. Можете да се разходите в гората, която прилича поразително на истинска гора, въпреки че е парче земя разположено толкова близо до един голям град и да се опиташ да си представиш как ли са изглеждали войските на Уелингтън и на Царя, стануващи тук през 1815-а, точно след последния съкрушителен удар, нанесен на Наполеон.