Ъруин Шоу - Париж, Париж

Фонтаните на Рон-Поан подскачат и хвърлят ефирен шлейф от пръски по обграждащите ги цветни лехи, а Нотр Дам е осветен обилно и изглежда нереално лек на каменния си остров, и улиците са пусти, и движението е пренатоварено, и ти седиш и кроиш планове за този безкраен, всесезонен, идеален ден, прекаран с твоето идеално момиче в града, който е Йерусалимът на толкова много странни поклонения и столицата на носталгията, града, който не можеш да напуснеш, без да изпиташ лекото, остро усещане за изгнание.

Седиш на земя, която е била наета от общината за 4000 франка квадратния метър годишно и се сещаш за слуха, че правителството се готви, във връзка със своя типично индиректен и тактичен опит да ограничи алкохолизма, да вдигне цените на тротоарите си, за да направи пиенето по-рядко занимание за парижани или поне по-скъпо. В момента пиеш „Чинцано“, защото джинът е прекалено скъп, а за бренди е твърде рано. Зад гърба ти на стената виси пожълтяло копие от закона за ограничаване на публичното пиянство. Законът е приет по време на Първата световна война, но е все още в сила и се възхищаваш от хората, които могат да се тревожат за такива неща, когато германците са само на няколко километра от града ти и пускат гранати в него всеки 20 минути с далекобойното си оръдие, което галено наричат Голямата Берта и което е насочено право към Париж от гората Сен-Гобен, на 82 мили разстояние.

Поглеждаш над стъкления ръб на чашата си и прочиташ, че на всеки, който е заловен за първи път в състояние на видимо пиянство по улиците, пътищата, кафенетата, кабаретата или на друго публично място, може да бъде наложена глоба от един до пет франка, което по настоящия курс е някъде между четвърт цент и едно пени. Но ако случайно те хванат в същото състояние втори път, последиците, според обявеното, обещават да бъдат много сериозни: за две години те лишават от правото да гласуваш, да бъдеш съдебен заседател или администратор в правителството и да служиш в армията и на всичкото отгоре си лишен, според дребния шрифт, от родителски права над децата и наследниците си.

Отпиваш трезво от питието си и се взираш в потока минувачи, като очакваш всеки момент да зърнеш русата американска глава, която при всички случаи ще изглежда леко простовата и импровизирана на фона на умело подредените, къси прически на парижанките по булеварда.

Момичето, което обичаш все още не е пристигнало, затова притваряш очи и си представяш началните стъпки от обиколката.

Най-напред трябва да има общ, птичи поглед върху целия град, а няма по-подходящо място за това от върха на Айфеловата кула. Оттам можеш да видиш как градът се разпростира в прегръдките на криволичещата си река, как се разлива в сребърна мъгла по облите опасващи го хълмове и централната равнина. Оттам се виждат домовете, магазините, гробищата и местата за поклонения на три милиона души, вижда се върхът на Монмартр, където едно време се е издигал храмът на Меркурий, в който Сен Денис е бил обезглавен. Можеш да проследиш извивките на реката и да видиш къде притоците се присъединяват към нея, и да видиш Марн, и можеш да разкажеш на момичето си как преди векове скандинавците са плавали по същата тази река с тесните си дървени лодки, жизнерадостно съсичайки по пътя фермерите и обитателите на града с брадвичките си, както е бил обичая на пътуващите по онова време.

И все пак, едно нещо те спира да започнеш от Айфеловата кула — асансьорът те кара да ставаш неспокоен. Знаеш, че това е абсолютно неоснователно. Знаеш, че откакто кулата е отворена за посетители през 1889, този асансьор е качил милиони хора до върха йй в пълна безопасност. Но на теб ти се завива свят в него и всеки път щом се качиш в скърцащата му, леко килната кабина, започваш да съжаляваш, с несправедлив шовинизъм, че си се съгласил да висиш на такава височина, разчитайки на френската машинария. Без колебание би се доверил на френското мъжество, когато трябва да бъдеш измъкнат от опасно положение, на френските лекарства, когато трябва да бъде излекуван стомахът ти, на френското остроумие, когато искаш да се смееш и на френската съпруга, когато искаш да бъдеш щастлив, но всички тези кабели, всички тези напречни греди, всички тези стенещи лостове… Решаваш да се спреш на някое по-умерено възвишение: върхът на Триумфалната арка е достатъчно висок за първия поглед на едно момиче върху Париж, а и асансьорът йй е безопасно заключен в каменна шахта.

А и така или иначе, ще йй кажеш, Париж не е град на височините.