Ъруин Шоу - Париж, Париж

Подкарахме джипа, с тълпа от момичета, тичащи след нас и се отправихме към хотел „Скриб“, където трябваше да се отчетем с лентите. Пред хотела гъмжеше от парижани, окупирали армейските превозни средства, които пееха, ръкуваха се, задаваха въпроси, пипаха оръжията и разглеждаха джиповете, отправяха покани, плачеха, целуваха войниците, целуваха кореспондентите, целуваха се едни други.

Докато разтоварвахме джипа, при мен дойде един французин и разтърси ръката ми. Беше облечен болезнено скромно, в стари, тъкани дрехи и изглеждаше по-скоро потресен, отколкото въодушевен от събитията на деня.

— Колко време трябва на едно писмо да стигне до Съединените Щати? — попита ме той със силен акцент.

— Около десет дена — отвърнах аз.

— Вие къде живеете? — попита пак той.

— В Ню Йорк — отговорих аз.

— Имам сестра в Бруклин — каза той. — Не съм я виждал от девет години. Не сме се чували от четири.

Той се огледа нервно наоколо, после се наведе към мен и прошепна в ухото ми:

— Аз съм евреин. Чудя се дали е възможно да йй пишете от мое име и да йй пуснете писмото по вашите пощи.

— Разбира се — съгласих се аз и извадих тефтерчето си, за да запиша адреса на сестра му в Бруклин. — Кажете ми сега какво искате да йй кажете.

Той ме погледна леко замаяно, като че ли зашеметен и ужасен от величината на възможността, която му се предоставяше. После се взря в ликуващите момичета наоколо и сбърчи чело, концентрирайки мисълта си.

— Кажете йй — продума той, — кажете йй, че съм жив.

Стисна ръката ми, обърна се и си тръгна.

Дрел и аз влязохме в хотела и тържествено резервирахме две големи стаи със съзнанието, че деня на победата в Париж ще бъде кратък и решени да го прекараме по възможно най-добрия начин. Нямаше топла вода, но въпреки това се наслаждавах на банята, докато слушах гласовете на тълпата, долитащи от улицата в безкрайна усилваща се и заглъхваща смесица от ликувания, песни и висок женски смях. Докато лежах във ваната, отмивайки от себе си мърсотията и умората от дългия ден, вслушан в шума на празнуващите хора под откритото небе, в мен се роди усещането, че една нова ера на смелост, честност и благодарност изгрява в Европа.

Спомням си, че точно преди да заспя, през ума ми се стрелнаха думите на един войник от Ги, изречени в този паметен следобед: „Това е денят, в който войната трябва да свърши.“

Когато някой е написал нещо за Париж преди повече от 20 години, то е обречено да звучи като спомен за време, което както в предвоенния град на Пруст, е потънало в мъглата на годините, където картите вече не важат, улиците не са същите, за красотата си спомняш с въздишка, а гигантите вече ги няма.

Когато написах този епизод в средата на 50-е години, го озаглавих просто „Париж“. Но издателите на списание „Холидей“, млади мъже с възторжена представа за славните дни, когато американските въоръжени сили бяха спечелили войната и американските капитали възстановяваха света, промениха заглавието на „Париж! Париж!“ — двойната удивителна изразяваше собствената им младежка вяра в града на светлината, на три хиляди мили от тях, който повечето дори не бяха виждали.

Тръгваш от маса в кафе, защото всичко в Париж започва от маса в кафе.

Чакаш момичето, което обичаш.

Тя е млада, американка е и е съвършена. Има прави крака, и невероятен апетит, и здрави ниски обувки, и обича да ходи много пеша, и току-що е пристигнала за пръв път в града, и обича да те слуша, и е въображаема. Също така закъснява, разбира се, защото през целия ти живот жените толкова са те доминирали, че дори тези, които си измисляш, не могат да не ти закъснеят за среща. Измислил си я, защото в момента си мечтаеш. Играеш си от известно време с мисълта за нещо приятно и ти е дошло наум, че едва ли има много неща в този тъжен свят, които да са по-приятни от това да кръстосваш улиците на Париж цял един ден с такова момиче.

И сега седиш на масата в кафето и изгаряш от нетърпение да разгърнеш Париж за пръв път пред това великолепно, нереално и непосветено същество.

Лято е, или есен, или зима, или пролет и е слънчево, и вали, и по статуите има сняг, и по Сена плуват ледени блокове, и дърветата са отрупани с цветове, и плувците се гмуркат в пречистените води на дървените басейни покрай бреговете на реката, и е рано сутрин, и е късно вечер, и президентът дава бал, и републиканските гвардейци са навън с нагръдници и росерни пешове, и североафриканците са наизлезли по Площада на републиката да се борят за автономия, а в металните блестящи шлемове на всички полицаи личат вдлъбнатини.