Ъруин Шоу - Париж, Париж

Архитектите му, от уважение към човека, са направили така, че той да не се чувства като джудже сред сградите му. Париж е град, построен според човешкия ръст, за да не се превръщат в пигмеи жителите му.

Парижани са поклонници на небето си и са приели куп оплетени закони за запазване височината на постройките умерена, така че небето, нежно, прошарено, меко, възлюбено от художниците, да бъде постоянното, интимно присъствие над покривите на къщите и върховете на дърветата. Когато трябва да защитят небето си, парижани могат да бъдат варварски жестоки. На някакъв строител в Нюли, който си позволил да вдигне кооперация от апартаменти над законно допустимия лимит в небето, било наредено от съда да събори излишните етажи, въпреки че били наети предварително, а в Париж има недостиг на жилища. Като допълнение, му била наложена огромна глоба за всеки един час, в който престъпните 6 метра от конструкцията стърчали над хоризонта. И най-накрая, като естетично хрумване, съдята решил да го изпрати в затвора. О, мислиш си ти, припомняйки си заключеното, далечно небе над собствения си град, о, само ако имаше повече строители в Синг-Синг.

От върха на монумента момичето ти се взира в града и не казва нищо, защото е идеално. Широките авенюта, които барон Хосман, префекта на полицията на Наполеон III, построил, за да може да изкарва по тях на открито тълпите парижани и по-удобно да насочва към тях кавалерията, когато искали да им увеличат заплатите или правели опити да убият някой министър, се отправят към всички точки на компаса.

Булевардите носят имената на победи и воини, а в каменните блокове на самата арка са вдълбани имената на 172 битки. Много от улиците на Париж са кръстени на бойни полета, по които французи са удържали победи и се чудиш какви ли поражения би донесло на духа на едни граждани, от чиито устни се откъсва звукът на триумфа, всеки път, когато казват на таксиметровия шофьор накъде да кара и дали биха били по-различни днес, ако наред с авеню Уограм и авеню дьо Фридланд имаше булевард Седан и Площад на Поражението.

Въпреки че статистически Париж е на последно място по площ зеленина на гражданин в Европа, там има толкова много дървета, че когато всички са разлистени и ги погледнеш отвисоко, по-голямата част от метрополиса изглежда така, сякаш е построен в средата на гигантски парк. По краищата си градът се обляга на зелените склонове на Сен-Клод и Сен-Жермен оттатък криволичещата река и неволно ти напомня, че Париж е много по-близък до провинцията и много по-достъпен за нея от който и да било друг голям град в света. В керемидения хаос на парижките покриви се преливат оловно сиво и бледолилаво — цветовете на Париж, и тук-там проблясват прозорците на хилядите ателиета, обърнати на север. Бледорозовия Карузел от другата страна на Шан-з-Елизе е като далечно, своенравно отражение на арката, върху която си застанал и до която вятърът донася от реката едва доловимия мирис на изгнили листа и плесен. Белият купол на Сакре-Кьор разказва за религията на 19-и век върху възвишенията на Монмартр, а на отсрещния бряг виждаш как сивите, каменни, средновековни кули на Сен-Жермен-де-Пре се издигат сред гнездото си от кафененца.

Стоиш на върха на арката, с целия град разстлан около теб, с палатите, кулите и статуите му, пробл ясващи на влажната слънчева светлина и разсъждаваш на висок глас пред момичето си за това колко са хитри парижани да имат за предшественици хора, управлявани от тирани, защото тираните винаги са егоцентрици, ненаситни в желанието си да строят паметници сами на себе си. След малко обаче забравяш за тираните и започваш да витаеш из Лувъра, и Тюйлери, и обелиска, и площад „Вандом“, и стегнатите изваяни коне, и широките булеварди, които са били построени, защото някой е бил достатъчно немилостив и е притежавал достатъчно власт да разрушава ар след ар от домовете на хората, да павира това, което някога е било нечия кухня и да сади кестени в нечия спалня. Разсъждаваш върху егоизма си на човек от своето време. Радваш се на това, което Луи XIV е направил за града като е изстисквал данъци от бедните хора и на това, което Наполеон е построил върху костите на цяло поколение млади французи, въпреки че би се борил до смърт срещу един нов Луи или един по-късен Наполеон, колкото и арки и замъци да ти обещават, че ще построят за радост на пра-пра-внуците ти, дошли на посещение от Америка в някакъв момент след сто години.

Спомняш си първия път, когато си се качил на арката, точно след Освобождението, когато 27-ма дивизия премина гордо по улиците на Париж, за да покаже на града, че американците наистина са тук.