Ъруин Шоу - Богат, беден

Кейт го беше накарала да си купи нов костюм и сега той можеше да се яви спокойно пред всеки адвокат или портиер. Все още носеше якето на покойния норвежки моряк, защото беше здраво и нямаше смисъл да харчи пари за нова горна дреха.

Пътниците от самолета, който беше кацнал преди неговия, се връщаха от зимен курорт в Европа и залата беше пълна със ски и със загорели, жизнерадостни, модно облечени мъже и жени, които говореха високо и бяха леко пийнали. Докато чакаше куфара си, той се стараеше да не се дразни от сънародниците си.

Взе такси, макар че беше скъпо, защото усещаше, че няма да може да издържи пътуването с автобуса от летището, мъкненето на куфара и след това търсенето на такси в Ню Йорк.

— Хотел „Парамаунт“ — каза той на шофьора, отпусна се уморено на седалката и затвори очи.

Като се регистрира в хотела и се качи в стаята си, която беше малка и мрачна, той се обади на лекаря. Искаше му се веднага да се срещне с него, но сестрата му каза, че могат да го приемат чак на другия ден в единадесет часа. Съблече се и легна. В Ню Йорк беше едва шест часът, но в Ница минаваше единадесет, а той беше тръгнал със самолета от Ница. Чувствуваше се толкова уморен, сякаш не беше спал цели два дни.

— Ретината е частично отлепена — каза лекарят. Прегледът беше дълъг, щателен и болезнен. — Страхувам се, че ще трябва да ви изпратя при хирург.

Томас кимна. Поредното нараняване.

— Колко ще струва? — попита той. — Аз съм работник и не мога да плащам безумни цени.

— Разбирам — отговори лекарят. — Ще обясня на доктор Халиуел. Сестрата има телефонния ви номер, нали?

— Да.

— Тя ще ви се обади и ще ви каже кога да се явите в болницата. Ще бъдете в сигурни ръце. — Той се усмихна окуражително. Неговите очи бяха големи, ясни, здрави, неувредени.

Три седмици по-късно го изписаха от болницата. Лицето му беше изпито и бледо и лекарят го беше предупредил, че дълго време трябва да избягва резки движения и тежки физически занимания. Беше отслабнал с шест килограма и половина и яката на ризата се въртеше около врата му, а дрехите висяха на раменете му. Но вече не виждаше двойни образи и когато обръщаше главата си, не му се виеше свят.

За цялото лечение беше платил хиляда и двеста долара, но постигнатият резултат си струваше парите.

Настани се пак в хотел „Парамаунт“ и позвъни в апартамента на Рудолф. Обади му се Рудолф.

— Руди — каза Томас, — как си?

— Кой се обажда?

— Том.

— Том! Къде си?

— Тук. В Ню Йорк. В хотел „Парамаунт“. Може ли да те видя?

— Разбира се, че може. — Рудолф искрено се радваше, че е чул гласа на брат си. — Идвай веднага. Нали знаеш адреса.

Когато влезе в кооперацията на Рудолф, портиерът го спря, независимо че беше облечен с новия си костюм. Том съобщи името си, портиерът натисна някакво копче и каза:

— Мистър Джордах, един господин на име мистър Джордах иска да ви види.

Томас чу гласа на брат си, който каза:

— Моля ви, кажете му да се качи.

Прекоси мраморното фоайе и влезе в асансьора, мислейки си, че въпреки тези предохранителни мерки брат му пак пострада.

Рудолф стоеше на вратата и чакаше асансьорът да спре.

— Божичко, Том — каза той, когато двамата си стиснаха ръцете, — така се изненадах, като ми се обади по телефона. — После отстъпи и го огледа критично: — Какво е станало с теб? — попита той. — Да не си бил болен?

Томас можеше спокойно да каже, че и Рудолф не изглежда кой знае колко добре, но не го каза.

— Ще ти разкажа всичко — обеща той, — ако ми дадеш да пийна нещо. — Лекарят му беше казал, че не бива да прекалява и с пиенето.

Рудолф го поведе към всекидневната. Тя изглеждаше почти същата както последния път, когато Томас беше идвал тук — удобно, просторно помещение за приятни, маловажни събития, а не за неуспехи и провали.

— Уиски? — попита Рудолф. Томас кимна и Рудолф наля уиски за себе си и за брат си. Той беше облечен с костюм, риза и връзка, все едно, че седеше в някоя кантора. Томас го наблюдаваше как изважда бутилките от барчето, как разбива леда в кофичката с малко сребърно чукче. Изглеждаше много по-възрастен, откакто Томас го беше видял за последен път — около очите и по челото имаше дълбоки бръчки. Движенията му бяха колебливи, нерешителни. Дълго не можа да намери с какво да отвори бутилката със сода, После сякаш се чудеше колко сода да налее във всяка от чашите. — Сядай, сядай — каза той. — Я да чуем какво те носи тук. Откога си в Ню Йорк?

— От около три седмици. — Той взе чашата с уиски и седна на един дървен стол.