Ъруин Шоу - Богат, беден

По-лесно щеше да бъде, ако беше изпратил Джони Хийт да отиде сам в Далас и да оправи нещата. Джони също беше приятел на Брад и негов кум, но между Рудолф и Брад връзката беше съвсем друга. И на Брад му беше по-мъчително, че трябва да отговаря пред Рудолф. Истината е, че Рудолф можеше да се извини лесно с неотложна работа в Уитби и да изпрати Джони сам. Тази мисъл му беше минала през главата, но той я отхвърли като проява на страхливост. Беше отишъл в Далас, за да запази самоуважението си. А самоуважението е може би просто синоним на суета? Да не би непрестанният му успех да е притъпил чувствата му, да го е направил самодоволен, да му е внушил, че е безпогрешен?

Когато фалитът бъде официално обявен, реши той, ще отпусне на Брад някаква издръжка. Пет хиляди долара годишно, които ще му се изплащат тайно, така че нито кредиторите на Брад, нито финансовите органи да успеят да сложат ръка на тях. Ще могат ли тези пари, от които Брад така много ще се нуждае и принуден от обстоятелствата ще трябва да приеме — ще могат ли те да изплатят цената на унижението, че му ги праща човек, който се е отрекъл от него?

Светна надписът „Затегнете коланите“. Самолетът започваше да се приземява. Рудолф сложи книжата в чантата си, въздъхна и затегна колана си.

В хотел „Мейфлауър“ го чакаше, съобщение, предадено по телефона от секретаря му. Наложително било да се обади незабавно в Уитби.

Качи се в стаята си, където никой не се беше погрижил да осигури алкохол, и се опита да позвъни в градския съвет. На два пъти линията беше заета и той почти се беше отказал да се обажда трети път и смяташе да се свърже със сенатора, който би могъл да уреди на Били безопасна служба в американската армия. Такъв въпрос не можеше да се уреди по телефона и той се надяваше да успее да си уреди среща със сенатора за другия ден по обед и следобеда да си замине за Ню Йорк.

При третия опит му се обади секретарят.

— Много съжалявам, мистър Джордах — каза Уолтър с изтощен глас, — но се страхувам, че трябва веднага да се върнете. Снощи, след работно време, когато съм си отишъл в къщи, тук е настанал някакъв ад, за който аз разбрах едва тази сутрин, иначе щях много по-рано да ви потърся.

— Какво има? Какво има? — попита нетърпеливо Рудолф.

— Всичко е много объркано и аз не съм сигурен, че ще мога да ви предам нещата в последователен ред — каза Уолтър. — Но когато Отман се опитал снощи да влезе в общежитието, то било барикадирано, искам да кажа, от студентите, които не пуснали полицията да влезе. Дорлакър се опитал да убеди Отман да се оттегли с хората си, но Отман отказал. Когато се опитали да влязат за втори път, студентите започнали да ги замерят с разни неща. Отман бил ударен с камък в окото, казват, че не е сериозно, но той е в болница, и полицията е отстъпила поне временно. След това други студенти организирали демонстрация, и то точно пред вашата къща. Преди малко бях там, градината е в ужасно състояние. На мисис Джордах са и дали успокоителни лекарства и…

— Края ще ми разкажеш, като се върна — прекъсна го Рудолф. — Качвам се на първия самолет за Ню Йорк.

— Аз предполагах, че така ще постъпите — каза Уолтър — и затова си позволих да изпратя Сканлън да ви посрещне с колата. Той ще ви чака на „Ла Гуардия“.

Рудолф взе багажа си, слезе бързо във фоайето и освободи стаята. Въпросът за военната кариера на Били Абът беше временно отложен.

Сканлън беше дебел мъж, който се задъхваше, когато говореше. Служеше в полицията, но наближаваше шейсетте и му предстоеше да се пенсионира. Страдаше от ревматизъм и просто по милост го бяха назначили за шофьор на Рудолф. За да даде пример как гражданските власти могат да правят икономии, Рудолф беше продал колата на бившия кмет, която беше собственост на общината, и ползуваше собствената си кола.

— Ако трябваше сега да започвам всичко отначало — каза задъхано Сканлън, — кълна се, че никога не бих се хванал на работа в полицията на град, където има студенти и мръсни негри.

— Сканлън, моля те — скара му се Рудолф. Още от първия ден се опитваше безуспешно да поправи речника на Сканлън. Седеше на предната седалка до стария полицейски служител, който караше колата влудяващо бавно. Но щеше да се обиди, ако Рудолф заемеше мястото му зад волана.

— Сериозно говоря, сър — каза Сканлън. — Те са направо диви зверове. Уважават закона, колкото го уважават глутница хиени. А с полицията само се подиграват. Аз съвсем не искам да ви уча какво да правите, но ако бях на ваше място, щях да отида направо при губернатора да му кажа да изпрати войска.