Ъруин Шоу - Богат, беден

— Казах да опразните сградата. — Той едва сдържаше, яростта си. Но знаеше какво прави.

— Как? — попита Отман.

— Имате оръжие.

— Искате да кажете, че трябва да стреляме? — попита изумено Отман. — Доколкото знаем, никой от тях не е въоръжен.

Рудолф се поколеба.

— Не — каза той. — Никаква стрелба. Но имате палки и сълзлив газ.

— Сигурен ли сте, че не искате да изчакаме, докато те не се уморят? — попита Отман. Самият той изглеждаше много по-уморен от който и да е студент в сградата. — И ако положението не се оправи, тогава може би да повикаме войска?

— Не, не искам да седя и да чакам. — Рудолф не каза на Отман, че иска фотографията на жена му веднага да се свали, защото виждаше, че Отман знае това много добре. — Кажете на вашите хора да почнат със сълзливия газ.

— Кмете — каза бавно Отман, — ще трябва да ми наредите писмено. И да се подпишете.

— Дайте ми бележника си — каза Рудолф.

Отман му подаде бележника си, Рудолф го подпря на калника на полицейската кола и написа заповедта, стараейки се да пише ясно и четливо. Подписа се и върна бележника на Отман, който откъсна изписаната страница, сгъна я внимателно и я сложи в джоба на куртката си. Закопча джоба си и тръгна да даде нарежданията си на трийсетината полицаи, които съставляваха цялата защитна сила на града. Мъжете започнаха да слагат маските си.

Наредени във верига, полицаите се движеха бавно по поляната към сградата, а заслепяващите прожектори очертаваха ясно сенките им по лъскавата зелена трева. Те не напредваха в права редица, а вълнообразно и колебливо и приличаха на дълго, ранено животно, което не смята да напада, а търси място да се укрие от преследвачите си. Когато първата граната влетя в един от прозорците на долния етаж, отвътре се чу вик. След това полетяха още гранати и младежите, които стояха по прозорците, изчезнаха един след друг, а полицаите, като си помагаха взаимно, започнаха да се прекачват през прозорците в сградата.

Тъй като полицаите бяха малко на брой, задният вход беше оставен свободен и повечето студенти успяха да избягат през него. Задушаващата миризма на газа стигаше до Рудолф, който гледаше все още висящата снимка на Джийн. На горния прозорец се появи полицай, който откъсна снимката и я прибра.

Всичко свърши много бързо. Имаше само двадесетина арестувани. Трима студенти бяха ранени и по лицата им се стичаше кръв, а едно момче, притиснало очите си с ръце, беше изнесено на носилка. Един от полицаите каза, че било ослепяло, но по всяка вероятност само временно. Куентин Макгъвърн не беше сред арестуваните.

Дорлакър и двамата професори излязоха със силно насълзени очи. Рудолф отиде при тях и ги попита:

— Добре ли сте?

Дорлакър присви очи, за да види кой му говори.

— Не желая да разговарям с вас, Джордах — каза той. — Утре ще дам изявление пред журналистите и ако вечерта си купите собствения вестник, ще научите какво мисля за вас, — Той се качи в нечия кола и изчезна.

— Хайде да тръгваме — каза Рудолф на Сканлън. — Закарай ме у дома.

Когато излязоха от студентското градче, по шосето срещу тях се носеха линейки с виещи сирени, следвани от един автобус, изпратен да вземе арестуваните студенти.

— Сканлън — каза Рудолф, — май че от днес аз няма да бъда вече кмет на този град, как мислиш?

Сканлън дълго време не отговори. Той гледаше навъсено пътя пред себе си, а когато трябваше да вземе някой завой, гърдите му започваха старчески да свирят.

— Да, мистър Джордах — проговори той най-сетне. — Мисля, че няма да бъдете.

1968

Този път, когато слезе от самолета, на летище „Кенеди“, никой не го чакаше. Той носеше тъмни очила и се движеше несигурно. Не беше писал на Рудолф, че идва, защото знаеше от писмата на Гретхен, че Рудолф си има достатъчно грижи, за да се занимава и с полуслепия си брат. През зимата, докато подготвяше яхтата за летния сезон в пристанището на Антиб, едно корабно въже се беше отплеснало и го беше ударило през лицето, а на другия ден взе да му се вие свят и да вижда всичко двойно. Той се преструваше, че му няма нищо, за да не тревожи Кейт и Уесли. Написа писмо на мистър Гудхарт с молба да му препоръча някой специалист по очни болести в Ню Йорк и когато получи отговора на Гудхарт, съобщи на Кейт, че заминава за Ню Йорк да уреди окончателно развода си. Кейт настояваше да се оженят и той напълно я разбираше. Тя беше бременна и трябваше да роди през октомври, а вече беше средата на април.