Йон Линдквист - Малка звезда

След концерта няколко души дойдоха да си поговорят с тях, а един тип с шкембе, щръкнало под тениската като скрито оръжие, помоли Лайла за автограф. Къде? На корема, естествено. Лайла се подписваше все по-вихрено, докато Ленарт се усмихваше пресилено.

Накрая се появи един дребен, сухичък човек и изказа възхищението си към първата и единствена плоча на „Адърс“, та концертът се превърна в приятно преживяване и за Ленарт.

Не, не беше успех, но все пак Ленарт и Лайла изпитваха удовлетворение, докато събираха кабелите и микрофоните си и прибираха синтезатора. Някои хора ги помнеха. Не достатъчно, че да мислят за завръщане на сцената, но достатъчно, за да им дават поне малка утеха.

Бяха отсъствали от къщи поне половин час повече от очакваното и Ленарт така шофираше, че ако ги бяха спрели от пътна полиция, щеше да се сбогува с книжката си. Втурна се към къщата, без да си направи труда да извади багажите от колата, и изтича надолу по стълбите към мазето, за да провери дали всичко е наред.

Детето лежеше неподвижно по гръб в кошарата и зяпаше в тавана. Ленарт го погледа няколко секунди в очакване да мигне. То обаче не мигна и той припряно посегна между решетките и го хвана за ръка. Детето сбърчи нос. Ленарт си отдъхна и долепи устни до миниатюрната ръчичка. И тогава видя кръвта по пръстите.

Той вдигна момиченцето и му смени памперса, като оглеждаше телцето му за рани. Не забеляза нищо освен няколко синини на бедрото и реши, че си е прехапало езика или му расте зъб.

Когато се качи в къщата, телефонът звънна. Той изпревари Лайла, която идваше с накуцване откъм хола, и вдигна.

— Ленарт на телефона.

— Здрасти, Джери е.

— Да?

Ленарт се зачуди какво пък иска сега Джери и се подготви за най-лошото. След няколкосекундна тишина попита:

— Е, има ли нещо?

— Не. Само проверявам дали сте си вкъщи. Чао.

Разговорът прекъсна и Ленарт остана със слушалката в ръка и вдигнати вежди. Лайла го гледаше тревожно.

— Какво искаше?

Ленарт остави слушалката и поклати глава.

— Проверявал дали сме вкъщи. Ново двайсет.

Двама индианци, намазани с кал, разпаряха корема на някакъв човек и вадеха червата му, за да пируват с тях, докато Джери лежеше на дивана и пушеше. Натисна стоп на дистанционното, нямаше сили дори да превърти напред до сцената с увисването на момичето с куки през гърдите. Той се изтътрузи до видеото, извади „Канибали в действие“ и го върна на място в библиотечката, където държеше другите италиански филми за човекоядци.

Извади „Изядени живи“ и пак го прибра, погледна обложката на „Канибалски холокост“ и „Мъжът от дълбоката река“, но не изпита каквото и да било желание. Беше гледал всички филми поне по десет пъти, някои по двайсет. Хвърли един поглед на перлата в колекцията, незавършения „Илза, нацистката богиня“, който поне при първите гледания му беше обръщал червата, но не.

В него се беше отворила някаква дупка. Извади една руска бира от хладилника, отвори я на ръба на кухненския плот и изпи половината, за да види дали ще помогне. Не помогна.

Излезе на балкона и запали още една цигара, загледа няколко деца, преметнали хавлии през рамо на връщане от басейна „Вигелшьо“. Загорели от слънцето, щастливи, слаби, без една грижа. Джери се отпусна на табуретката и въздъхна, дръпна си от цигарата и се замисли.

Дупка? Наистина ли беше дупка?

Не, онова чувство му беше познато. Празно пространство, което трябваше да запълва. С храна, пиячка, филми, каквото и да е, докато престане да ехти кухо. Това обаче беше различно. Все едно го беше сполетяло нещо. Тревога. Беше бяла и със сферична форма, с размера на хандбална топка. Движеше се из тялото му и го изпълваше с безпокойство.

Обиколи апартамента и се спря пред облегнатия на стената в антрето калъф на китарата. Защо, по дяволите, я беше взел със себе си? Последното, от което се нуждаеше, бяха спомени за гадното му детство . Стоеше пред китарата, наклонил глава на една страна. Отдалеч, подобно на шепот на вода, чу гласа на момиченцето. Гласа на Терез. Кристален, идеален.

Той потръпна, отнесе калъфа в хола и извади китарата. Беше се раздрънкала от пътуването с мотора, а без помощта на Терез настройването му отне четири пъти повече време. Най-накрая зазвуча що-годе добре и той изсвири С7 само за да провери дали пръстите още помнят. Помнеха.

Известно време си поигра със струните и отначало показалецът отказваше да се изпъне за акорда с баре, но след малко взе да се получава. Джери се полюшваше и свиреше без особени затруднения интрото на Клептън от „I Shot the Sheriff“ а после продължи със самата песен, като припяваше текста.