Йон Линдквист - Малка звезда

— Знаеш ли как се казваш? — промълви. — Казваш се Терез. Като онази Баадер-Майнхоф. Терез.

Това беше името ѝ, усети го още докато го казваше.

— Терез. Точно така.

Наля си още. Детето се набра до седнало положение и после до изправено. Застана както го беше заварил в началото.

— Какво има? — попита Джери. — Искаш да опиташ ли?

Той се протегна към една хавлиена кърпа, топна я в чашата и я поднесе към Терез, но тя не отвори уста. Джери я побутна с кърпата.

— Едно време са правели така. Отвори си устата.

Терез я отвори и Джери пъхна ъгълчето на кърпата. Момиченцето го засмука и после пак легна с кърпата в уста и очи, неотклонно вперени в Джери.

— Ами, наздраве — Джери изпразни чашата.

След десет минути и още една чаша краката на Джери взеха да омекват. Той огледа стаята. Нещо го накара да потърси под леглото и гледай ти!

Той коленичи и измъкна калъфа с китарата. Капакът беше покрит със слой прах, а ключалката беше започнала да ръждясва след многото влажни зими, но какво от това. Той отвори калъфа и извади китарата, претегли я в ръце.

Мамка му, каква е малка.

Винаги когато в съзнанието му изскачаха сцени от времето му като китарист, си спомняше колко грамадна му се струваше китарата, как пръстите му едва стигаха грифа. Сега беше като играчка в ръцете му — нямаше никакви проблеми да стигне навсякъде.

Като за начало пробва с ми минор; прозвуча отвратително. Той взе един условен тон и започна да върти ключовете, за да настрои ми като за начало. Нещо с акустиката в стаята не беше наред. Тонът прозвуча двойно. Доближи ухо до резонатора. Сега тонът звучеше по-чисто. Той отново дръпна струната и наведе глава. Нямаше слуха на Ленарт, чуваше тоновете само във връзка един с друг, но този май наистина звучеше по-чисто?

Сигурно се е повредила от влагата.

Поизправи се, за да стигне ключовете, и видя, че Терез пак се е надигнала. Отново взе ми. Този път чу откъде се беше взел по-чистият тон.

Не. Не. Не.

На шега настрои струната по тона на Терез и мина на си. След като настрои и тази струна с помощта на гласа ѝ, долови, че интервалът е съвсем правилен. Направи същото и със сол и тъй нататък. Никога не бе настройвал китарата толкова бързо. И с тунер нямаше да се справи по-добре.

Отпи уиски директно от бутилката, отпусна ръце върху китарата и загледа Терез; тя все така стоеше в кошарата с алена буза и безизразна физиономия.

— Ама ти си some piece of work, а? Какво ще кажеш за това?

Той взе до. Не тона, а акорда. До, ми, сол. Ясният глас на Терез отговори — трудно можеше да се прецени къде свършва китарата и къде започва тя. Джери пусна струните. Терез продължи секунда-две и после млъкна. Джери пак отпи от бутилката и кимна.

— Окей, let’s rock.

Той отмери с крак такта, дръпна до и запя.

Момиченцето до него пригласяше с чисти, мелодични тонове. Когато той сменяше акорда, то сменяше тона след секунда. Слава Богу. Щеше да му изкара ангелите, ако на всичкото отгоре знаеше и песента . Но не я знаеше. Затова той я изпя — за нея, с нея. След това мина на „Ashes to Ashes“, та тя да схване цялата история.

Джери изпя последния куплет заедно с Терез и после сякаш се събуди от транс. Огледа стаята и се сети, че лошо му се пише, като се приберат баща му и майка му.

Сложи на място уискито, скри миришещата на алкохол кърпа, събра окървавената хартия и изля в мивката съдържанието на чашата със слона. Накрая прибра китарата в калъфа. Стаята изглеждаше точно както я беше заварил.

Терез седеше в кошарата си и го наблюдаваше. Той се надвеси над нея и я помириса — нищо. Жалко. Ленарт и Лайла щяха да се шашнат, като се приберяха и усетеха, че детето им дъха на Famous Grouse .

— Добре, сестричке. Доскоро.

Отиде си. След десет секунди се върна и взе китарата.

Концертът не пожъна успеха, на който се бяха надявали организаторите, но не беше и фиаско. Публиката до голяма степен се състоеше от мъже в джинсови якета и с наднормено тегло и жени, попрекалили с грима — всички на възрастта на Ленарт и Лайла. Едва неколцина младежи се бяха присъединили, за да видят певицата зад „Търпение: 0“ и толкова по-добре, тъй като нямаха право да изпълнят тази песен.

Ленарт програмира синтезатора колкото можа, но се наложи публиката да се задоволи с доста блудкави версии на старите им хитове — или опити за хитове. Очаквано най-добре приет беше „Летен дъжд“. Четирима пияни мъже с кожени елеци стояха прегърнати най-отпред и пееха с цяло гърло. Последвалите аплодисменти за малко да се окажат достатъчни за бис. Но само за малко.