Джо Хил - Рога

Сестра Бенет подмина Иги, когато той влезе в атриума. Беше облечена с червен панталон и блуза без ръкави на маргаритки и си беше вдигнала косата. Щом го забеляза, тя се сепна и едвам не си изтърва чантата.

— Тръгвате ли? — попита я Иг.

— Аз… аз нямам кола — отвърна тя. — Искам да взема църковната кола, но ме е страх, че ще ме хванат.

— Вие източвате сметката тук. Какво значение има една кола?

Тя се взря в него, после се наведе напред и целуна Иг по ъгълчето на устата. Щом устните ѝ го докоснаха, Иг научи за ужасната лъжа, която тя бе казала на майка си на деветгодишна възраст, и за ужасния ден, когато импулсивно бе целунала една от своите ученички, шестнайсетгодишна красавица на име Брит, и за тайното и отчайващо рухване на духовните ѝ вярвания. Видя тези неща, и разбра, и те никак не го трогнаха.

— Бог да те благослови — каза сестра Бенет.

Нямаше как Иг да не се разсмее.

Нищо не му оставаше, освен да си отиде у дома и да се види с родителите си. Той насочи колата към къщата им и подкара.

Тишината в колата го изнервяше. Опита се да слуша радио, но то му опъваше нервите, беше по-лошо от тишината. Родителите му живееха на петнайсет минути извън града, което му даваше твърде много време да размишлява. Не се беше чувствал толкова несигурен какво да очаква от тях от нощта, която бе прекарал в затвора, където го бяха довели на разпит за изнасилването и убийството на Мерин.

Детективът, мъж на име Картър, бе започнал разпита с това, че плъзна нейна снимка по масата помежду им. По-късно, когато остана сам в килията си, тази снимка очакваше Иг всеки път, щом затвори очи. Мерин беше бяла на фона на кафявите листа, лежеше по гръб със събрани крака и ръце до тялото, с разпилени коси. Лицето ѝ беше по-тъмно от земята, устата ѝ — пълна с листа, и тъмна засъхнала струйка кръв се спускаше оттам, където започваше косата, надолу по бузата ѝ, и очертаваше скулата. Все още беше с неговата вратовръзка, широката ѝ ивица скромно прикриваше лявата ѝ гърда. Не можеше да изпъди този образ от мислите си. Той му лазеше по нервите, дразнеше свиващия му се от спазми стомах, докато в един момент — кой знае кога, в килията му нямаше часовник — той се строполи на колене пред тоалетната чиния от неръждаема стомана и повърна.

Страхуваше се да види майка си на следващия ден. Това беше най-ужасната нощ в живота му и си мислеше, че и в нейния — също. Никога не беше загазвал за нищо. Тя нямаше да може да мигне, и той си я представяше как седи будна в кухнята, по нощница, с чаша студен билков чай, със зачервени очи и восъчно бледа. И баща му също нямаше да заспи, щеше да седи буден, за да е с нея. Зачуди се дали баща му щеше да седи до нея тихо, и двамата уплашени и замрели, и нищо не им остава, освен да чакат, или Дерик Периш ще е възбуден и сприхав, ще крачи из кухнята и ще ѝ обяснява какво ще правят и как ще оправят всичко, и върху кого щеше да се стовари като чувал шибани сгурийни блокчета.

Иг беше решен да не заплаче, когато види майка си, и не заплака. Тя — също. Майка му се беше гримирала като за обяд с университетското настоятелство, а слабото ѝ, тясно лице беше будно и спокойно. Баща му беше този, който изглеждаше сякаш е плакал. На Дерик му беше трудно да фокусира погледа си. Дъхът му миришеше на лошо.

— Не говори с никого, освен с адвоката си — каза майка му. Това беше първото, което изскочи от устата ѝ. — Нищо не признавай.

Баща му го повтори — „Нищо не признавай“, прегърна го и се разрида. После, между хълцанията, Дерик издърдори: „Не ме интересува какво се е случило“ и тогава Иг разбра, че те бяха убедени, че той го е извършил. Тъкмо тази мисъл изобщо не му бе хрумвала. Дори и да беше го извършил — дори и да го бяха спипали на местопрестъплението, — Иг мислеше, че родителите му щяха да вярват в неговата невинност.

По-късно същия следобед Иг излезе от полицейския участък в Гидиън — очите го боляха от силната, режеща октомврийска светлина. Не повдигнаха обвинения срещу него. Така и не ги повдигнаха. И така и не го признаха за невинен. И до днес го смятаха за „заинтересовано лице“.

Имаше събрани улики от местопрестъплението, може би ДНК — Иг не беше сигурен, защото полицията не издаваше подробностите, — и той вярваше с цялата си душа, че след като веднъж ги подложат на анализ, той щеше да бъде публично оневинен за всички неправди. Но в щатската лаборатория Конкорд избухна пожар и пробите, взети около трупа на Мерин, бяха унищожени. Тази новина посече Иг. Трудно беше да не изпадне в суеверие, да не повярва, че срещу него са се надигнали тъмни сили. Късметът му беше отровен. Единственото оцеляло съдебно доказателство беше отпечатъкът от нечии гуми „Гудиър“. Гремлинът на Иг беше с „Мишлен“. Но това по никакъв начин не беше решително, и макар и да нямаше необорими доказателства, че Иг е извършил престъплението, нямаше и какво да го свали от куката. Алибито му — че е прекарал нощта сам и пиян до несвяст в колата си зад изоставено заведение „Дънкин Донътс“ някъде сред нищото — звучеше като отчаяна и съшита с бели конци лъжа, дори и на самия него.