Джо Хил - Рога

— Постоянно мисля за Мерин Уилямс. Обикновено докато опъвам майка ѝ. Майка ѝ върши много работа за мен тук, в църквата тия дни, знаеш ли. Почти цялата я върши на четири крака. — При тази мисъл той се ухили. — Клетата женица. Молим се заедно почти всеки ден. Обикновено за това да умреш.

— Вие… сте поели обет за целомъдрие — каза Иг.

— Целомъдрие-меломъдрие. Смятам, че Господ се радва, дето си го държа в гащите покрай църковните прислужничета. Така, както го виждам аз, госпожата има нужда някой да я утешава, а несъмнено няма да получи утеха от онзи жалък очилат тулуп, за когото е омъжена. Поне не нужната ѝ утеха.

Сестра Бенет се обади:

— Искам да бъда друг човек. Искам да избягам. Искам някой да ме харесва. Ти харесвал ли си ме някога, Иги?

Иг преглътна.

— Ами… сигурно. Донякъде.

— Искам да спя с някого — продължи сестра Бенет, все едно не бе казал нищо. — Искам някой нощем да ме прегръща в леглото. Не ме интересува мъж или жена. Не ми пука. Не искам повече да бъда сама. Мога да пиша чекове за църквата. Понякога ми се иска да източа сметката и да избягам с парите. Понякога страшно ми се иска да го направя.

— Изненадан съм — обади се Моулд, — че никой в този град не се хвана да те направи пример за назидание заради онова, което причини на Мерин Уилямс. Да те накара да опиташ от онова, което ѝ стори. Човек ще си помисли, че някой загрижени граждани биха ти дошли някоя нощ на гости и биха те извели на приятна разходка из природата. Точно до онова дърво, където уби Мерин, и да те увесят на него. Ако не постъпиш прилично и не се обесиш, то това ще е най-доброто.

Иг се учуди, щом усети, че се отпуска, разгъва юмруци, диша по-равномерно. Моулд се залюля на лежанката. Сестра Бенет хвана щангата и я подпря с дрънчене на стойката ѝ.

Иг вдигна очи към нея и каза:

— Какво ви спира?

— За какво? — попита тя.

— Да вземете парите и да заминете.

— Господ — отвърна тя. — Аз обичам Господ.

— Какво е направил Той някога за вас? — попита я Иг. — Той намалява ли болката, когато хората ви се смеят зад гърба? Или нещо повече — заради Него вие сте сам-сама на света? На колко години сте?

— На шейсет и една.

— На шейсет и една — това е старост. Почти е късно вече. Почти. Можете ли да чакате дори само ден още?

Тя докосна гърлото си, очите ѝ бяха широко отворени и тревожни. После каза:

— По-добре да си тръгвам. — Обърна се, подмина го и забърза към стълбите.

Отец Моулд като че изобщо не забелязваше, че тя си тръгва. Сега той седеше на лежанката, подпрял китки на коленете си.

— Приключихте ли с щангите? — попита го Иг.

— Остана още една серия.

— Нека ви броя — предложи Иг и заобиколи лежанката.

Щом подаде на Моулд щангата, пръстите му докоснаха кокалчетата на Моулд и той видя, че когато е бил на двайсет, той и още няколко момчета от хокейния отбор, нахлузили маски за ски на лицата си, бяха погнали кола, пълна с хлапета от „Ислямска нация“, дошли от Ню Йорк да говорят в Сиракуза за гражданските права. Моулд и приятелите му ги бяха принудили да отбият от пътя и ги бяха погнали навътре в гората с бейзболни бухалки. Хванаха най-бавния и му строшиха краката на осем различни места. Две години бяха минали, докато хлапето започне да се разхожда без помощта на бастун.

— Вие и майката на Мерин… Наистина ли се молите аз да умра?

— Повече или по-малко — отвърна Моулд. — Честно казано, тя най-често призовава Господа, докато яха мойта патка.

— Знаете ли защо Той не ме е поразил? — попита Иг. — Знаете ли защо Бог не е отговорил на молитвите ви?

— Защо?

— Защото Бог няма. Вашите молитви са шепот в празна стая.

Моулд отново вдигна щангата, с голямо усилие, отпусна я и заяви:

— Глупости.

— Всичко е лъжа. Там никога не е имало никого. Вие сте тоя, дето трябва да се обеси на онова въже в бараката.

— Не — възрази Моулд. — Не можеш да ме накараш. Не искам да умирам. Аз си обичам живота.

Значи той не можеше да накара хората да вършат нещо, което вече не искаха да извършат. Иг се беше питал дали пък случаят не е такъв.

Моулд направи гримаса и изсумтя, но не можа да вдигне отново щангата. Иг обърна гръб на лежанката и тръгна към стълбището.

— Ей — подвикна му Моулд. — Тука ми трябва помощ.

Иг пъхна ръце в джобовете си и започна да си подсвирква „Когато светците маршируват“. За първи път от цяла сутрин се почувства добре. Моулд пъшкаше и се мъчеше зад него, но Иг не погледна назад, докато се изкачваше по стълбите.