Чингиз Айтматов - Голгота

Слушателите бяха пленени, очаровани, хвърлени в размисъл; и в своето уединение всеки имаше възможност да усети онова, което векове наред се е създавало в трагични заблуди и озарения на разума, вечно устремен към себе си в търсенето на друг разум, и в същото време заедно с всички да възприеме Словото, удесеторяващо силата на изпълнението чрез съпреживяванията на множество души. И въображението пренасяше всекиго в онзи неясен, но винаги до болка желан свят, който се изгражда от личните спомени и мечти, мъки и угризения, от загуби и радости, познати от човека през неговия жизнен път.

Не разбирах и дори, откровено казано, нямах желание да разбера какво става с мен в този миг, какво прикова мислите и чувствата ми с такава неотразима сила към десетимата певци, по външност най-обикновени хора, но химните, които пееха, сякаш излизаха от мен, от собствените ми пориви, от натрупаните в душата ми огорчения, тревоги и възторзи, не намерили досега излаз от нея, и като се освобождавах от тях и същевременно се преизпълвах с нова светлина и прозрение, аз постигах чрез изкуството на тези певци изначалната същност на религиозните химни — вик на живота, вик на човека, издигнал ръце към небето във вечния си копнеж да се утвърди, да облекчи своята участ, да намери опора в необхватните простори на вселената, в трагичната си надежда, че освен него има и някакви небесни сили, които ще му помогнат за това. Грандиозна заблуда! О, колко силен е стремежът на човека да бъде чут горе! И колко енергия, колко мисъл е вложил в уверенията, покаянията, словословията, налагайки си в името на всичко смирение, послушание, безропотност, въпреки непокорната си кръв, въпреки собствената си стихия, вечно жадуваща за бунт, преобразования, отрицания. О, колко трудно и мъчително е постигнал това. Ригведа 1 1 Сборник с религиозни химни, най-старият и най-значителният от древните паметници на индийската литература, свещените книги на индуизма (веди). — Б. пр. , псалми, заклинания, химни, шаманизъм! И толкова нескончаеми молитви са звучали през вековете, че ако имаха материална същност, биха удавили цялата земя като горчивосолени океански води, прелели бреговете. Колко трудно се е раждало човешкото у човека…

А десетимата, от Бога събрани и вдъхновени, пееха, за да се вглъбим в себе си, в кръжащите въртопи на подсъзнанието, да възкресим миналото, духа и скърбите на прежните поколения и да се извисим над себе си и света, да открием красотата и смисъла на собственото си предназначение — веднъж появили се в живота, да го обикнем с неговото чудесно устройство. Десетимата пееха с такава всеотдайност и величие — вероятно без сами да го съзнават, — че пробуждаха в душата най-възвишени пориви, каквито рядко завладяват човека сред делничната суета и грижи. И присъствуващите неволно се преизпълваха с нежност, лицата им бяха развълнувани, в очите на някои блестяха сълзи.

Колко щастлив, колко благодарен бях на случая, който ме доведе тук, за да ми подари този празник, сякаш бях пренесен в някакви извън времето и пространството измерения, където фантастично се сливаха в едно всичките ми познания и преживявания — и в спомените за миналото, и в съзнанието за настоящето, и в мечтите за бъдещето. Неочаквано изплува мисълта, че още не съм обичал, и копнежът по любовта, който живееше в кръвта ми и чакаше своя час, се обади в гърдите с тъпа, пулсираща болка. Коя е тя, Къде е, кога и как ще я срещна? На няколко пъти неволно се обърнах към вратата — може би е там, слуша и чака да я забележа. Колко жалко, че я нямаше в онзи час в онази зала и не можех да споделя с нея онова, което ме вълнуваше и подхранваше моето въображение. И още си мислех — дано съдбата не опорочи тази бъдеща среща, че по-късно със срам да си спомням за нея…

Кой знае защо, в мен възкръсна един спомен от ранното ми детство… Ведра зимна утрин, навън прехвърча сняг, мама ми закопчава палтото, гледа ме с усмихнати очи, нещо ми приказва, аз и се изплъзвам от ръцете, но тя весело ме настига, и над градчето се носи камбанен звън от църквата на хълма, там е баща ми, провинциален дякон, с фанатична вяра и същевременно, както сега го схващам, с ясното съзнание за цялата условност на онова, което човекът е създал от името и в името на Бога… А аз, въпреки че безрезервно споделях тази негова вяра, тръгнах по съвсем различен път от оня, за който той мечтаеше. И страдах от тягостната мисъл, че татко си отиде в съгласие със себе си, а аз се разкъсвам от колебания и отричам миналото, макар че се възхищавам от прежното величие и могъщата изразителност на тази някога всесилна идея, която векове наред се е опитвала да вдъхне вяра на невярващите по всички материци и острови, та завинаги, за всички времена да остане на света, да живее в поколенията, в разбиранията и — както гръмоотводът отвежда мълнията в земята — да задържа и отвежда в дълбините на покорството вечното предизвикателство на вечно метежните човешки съмнения. Благословени да са Вярата и Съмнението, тези сили на битието, взаимно движещи живота.