Чингиз Айтматов - Голгота

Както ми се стори, всички експонати в Италианския двор, зала, висока колкото два етажа, бяха на местата си, само в центъра бяха поставени плътни редици от столове, на които насядахме. Нито сцена, нито микрофони, нито завеса — абсолютно нищо. Там, където трябваше да бъде сцената, имаше малка катедра. За една-две минути всички места бяха заети, дори при входа се натрупаха правостоящи. Изглежда, мнозина сред публиката бяха дошли с приятели или познати и оживено разговаряха помежду си, а аз бях сам и мълчах.

Но ето че от някаква странична врата се появиха две жени. Едната от тях, служителка в Пушкинския музей, представи другата — нейна българска колежка от софийския музей при храма „Александър Невски“. Шумът утихна. Българката, сериозна млада жена, с гладко сресана коса, елегантни обувки и красиви крака, което, не знам защо, ми се наби в очи, строго погледна над големите си очила с полутъмни стъкла, поздрави и на сравнително добър руски език изнесе кратка лекция. Каза, че наред с безценните старинни ръкописи и образците на църковна архитектура, иконописно изкуство и книгопечатане те показват на вечерни концерти в Криптата — музея в сутеренните помещения на храма — и експонати в живо изпълнение, както се изрази тя с усмивка, църковнославянски религиозни песни. С тази цел по покана на Пушкинския музей е пристигнала капелата при Криптата.

— Да поканим певците — завърши тя сред аплодисменти.

Певците мигом се появиха — всъщност те бяха чакали отвън до вратата, откъдето и ние бяхме влезли. Десет души, само десет. И всичките млади, кажи-речи, мои връстници. В еднакви черни концертни костюми, с твърди папийонки и бели нагръдници, с черни обувки. Нито инструменти, нито микрофони, нито звукоусилватели, нито дори подиум за сцена и, разбира се, никакви светлинни ефекти — само дето осветлението в залата бе леко намалено.

Макар и сигурен, че тук се бяха събрали слушатели, които имат представа какво значи капела, изпитах необясним страх за певците. Толкова народ имаше тук, пък и нашата младеж беше свикнала с електронно гръмогласие, а те изглеждаха като безоръжни войници на бойно поле.

Певците плътно се наредиха рамо до рамо в полукръг. Лицата им бяха спокойни и съсредоточени, нямаше и следа от притеснение. И още нещо ми се стори странно — кой знае защо, всички много си приличаха. Може би защото в момента бяха завладени от една обща грижа, обща готовност, от един общ душевен порив. В такива моменти всичко: дори и твърде важното в делничния ни живот, напълно се изключва от съзнанието — както преди започване на битката бойците мислят само за победа.

Междувременно българката, поглеждайки все така сериозно през полутъмните си очила, ни информира накратко за историята и своеобразието на българската църква, водеща началото си от византийската, но със свои особености, своя литургия, посочи и някои подробности, засягащи националните традиции на българското пеене. И обяви началото на концерта.

Певците бяха готови. Няколко секунди помълчаха, регулирайки дишането си, и още по-плътно притиснаха рамене, при което настъпи такава тишина, сякаш залата опустя — толкова голям бе интересът на всички как ще пеят десетимата, защо са дръзнали и на какво се надяват. И ето, след кимването на третия отдясно — изглежда, ръководителят на групата — те запяха. И гласовете им волно полетяха…

Сякаш в настъпилата тишина бавно потегли ефирна божествена колесница, с блестящи обръчи и спици, и се понесе по незрими вълни отвъд пределите на залата, оставяйки подире си тържествена и ликуваща следа от гласове, която дълго не затихваше, отново и отново се пораждаше от неизчерпаемите сили на духа.

Още отначало пролича, че капелата е постигнала необикновен изпълнителски синхрон, подвижност и хармония на гласовете, каквато на практика е невъзможно да постигнат десет различни певци, независимо от своите вокални данни и майсторство, и ако изпълнението бе акомпанирано дори от най-модерни и съвършени музикални инструменти, без съмнение това несравнимо творение, съградено на десет опори, би рухнало. Единствено съдбата е могла да стори такова чудо — тъкмо те, десетимата, белязани свише, да се родят приблизително по едно и също време и по-късно да се срещнат, да се преизпълнят от синовно чувство за дълг пред праотците, някога изстрадали Него, измисления, непостижимия и неотделимия от духа — само така би възникнало подобно неописуемо, възторжено изпълнение. И това бе силата на тяхното изкуство, покоряващо само със страстта, с вдъхновението, с могъществото на изтръгваните звуци и чувства, когато заучените религиозни текстове са предлог, формално обръщение към Него, а на първо място е човешкият дух, устремен към върховете на собственото си величие.