Чингиз Айтматов - Голгота

Постепенно научавах тези и още много подробности от живота на търсачите при пътуването за „халхин-гол“, което пък означаваше местата с анаша. И с това „халхин-гол“ едва не обърках конците.

— И ти ли, мой човек, за „халхин-гол“? — попита Ютията сякаш между другото.

Отначало се стъписах, понеже не разбрах какво е „халхин-гол“, но след това някак съобразих:

— Ами нещо такова. Общо взето, да, че то да не би…

— Е, добре тогава. За билети не бери грижи. Всичко ще бъде тип-топ. А виж за другото — когато се върнете с тревата, Дог да се оправя, там вече нямам думата.

Кой беше Дог, дето осигуряваше билетите, и за какво по-късно трябваше да се оправя, не разбрах и докрая не можах да разбера. В разговора Ютията спомена, че тръгването за „халхин-гол“ ще стане не по-рано от следващия ден. Още не се бяха събрали всички търсачи. Двама трябваше да пристигнат от Мурманск с вечерния влак и един, не знам откъде си, щеше да дойде чак на другата сутрин. Това никак не ме разтревожи, все пак един ден в Москва беше от значение за мен.

На сбогуване Ютията напомни, че трябва да дойда в уговорения час на следващия ден (а защо трябваше да идвам, когато и бездруго се наложи да нощувам на гарата) и се заинтересува дали имам раница и найлонови торбички, в които да събирам тревата, тоест анашата. Имах раница и торбички в куфарчето. Препоръча ми да потърся по магазините и някаква херметически затваряща се стъкленица или пластмасова кутия за прашеца — тъй наречения пластилин.

— Не се минавай, мой човек, събери си пластелинче, въпреки че не е лека работа — поясни той. — Вярно, аз никога не съм ходил, ама много съм чувал за него. Има тука един Льоха, който за два сезона си купи жигула. Разкарва се из Москва и хич не му пука… А целият зор е най-много десетина дни…

Така се разделихме. Оставих куфарчето в гардероба на гарата и тръгнах да се поразходя.

Беше краят на май. Сигурно в Москва няма по-хубаво време от последните дни на пролетта. Макар че и есента, ранната есен, е неизказано красива, когато кристалната чистота на въздуха и златистият цвят на листата се отразяват в очите на минувачите. Но аз обичам най-много именно дните преди московското лято — и денем е приятно по улиците, и през светлите нощи, озарени до сутринта от сиянието на вечерните светлини в града и в звездното небе над града.

Побързах да изляза от гарата, но се сетих, че до центъра най-лесно ще стигна с метрото, и отново се гмурнах в многолюдното движение. До върховите вечерни часове имаше доста време и след грохота и редуващите се смени от мрак и светлина спокойно се добрах до центъра на града. На площад Свердлов се отбих в любимата ми градинка. Тя зеленееше и пъстрееше като малък благодатен остров в обръча на непрекъснатото движение и сградите наоколо. Почти несъзнателно тръгнах с потока пешеходци отначало към Манежа, надявайки се да заваря там някоя изложба, но тон беше затворен, тогава продължих покрай стария Московски университет и Пашковия дом на Волхонка и бавно се запътих към Пушкинския музей. Не знам защо в душата ми беше така светло и спокойно — може би защото между върховите часове на деня от московските улици се излъчва някакво умиротворение, а може би то идва от тухления силует на Кремъл, извисяващ се като мощна планинска твърдина в тази част на града. „Какво са видели тези стени и какво ли още ще видят?“ — мина ми през ума и унесен в улични размишления, прииждащи от само себе си, забравил, че наскоро се обръснах, току попипвах голата си брадичка; бях забравил за момент и онова, което се опитвах да постигна в мътния въртоп на злото, загнездило се на Казанската гара.

Не, все пак има съдба, тя определя и добрите, и лошите събития. Съдено ми беше и това щастие, за което дори не подозирах, когато отивах в Пушкинския музей. Защото аз отивах с надежда в най-добрия случай да видя нещо ново в експозицията, макар че това не беше задължително — щях просто да се поразходя из залите, да освежа старите си впечатления. А ето че точно пред градинката на самия музей ме спря някаква двойка, идваща насреща ми:

— Слушай, приятел, търсиш ли билет? — попита младежът, някакъв тип с крещящозелена вратовръзка и нови оранжеви обувки, които явно му стискаха. И неговото, и лицето на спътницата му изразяваха досада и нетърпение.

— Защо, няма ли билети? — полюбопитствувах, тъй като не виждах никаква опашка.

— Не бе, за концерта. Но трябва да купиш и двата.

— Какъв концерт? — попитах.