Чингиз Айтматов - Голгота

— Знам ли, някакъв църковен хор.

— В музея? — изненадах се аз.

— Купуваш ли ги, или не? Давам ти и двата за три рубли, вземи ги.

Грабнах двата билета и забързах към музея. Не бях чувал там да се уреждат концерти. Но както ми обясни администраторката, от известно време в Пушкинския музей се провеждали нещо като лектории на класическа музика, най-вече на избрана камерна музика в изпълнение на прочути музиканти. И този път — какъв сюрприз — в залата, наречена Италианския двор, щеше да се състои концерт на стари български религиозни песни. Виж, за такова нещо дори не бях мечтал. Нима ще бъдат изпълнени и творби от бащата на славянската литургия Йоан Кукузел? За съжаление администраторката не знаеше подробности. Каза само, че се очакват важни гости, едва ли не самият посланик. Макар че това не ме засягаше, аз се развълнувах и зарадвах, защото още от баща си бях чувал много за българските религиозни песни и ето че сега ми се падаше такъв подарък преди рискованото за мен пътуване. До започването на концерта оставаше половия час и вместо да обикалям из музея, предпочетох да изляза навън, да подишам чист въздух и да се успокоя.

Ах, Москва, Москва, на едно от седемте възвишения, близо до Москва-река, в края на майския ден. Всичко наоколо е радостно и осмислено, когато в душата ти е светло и цари кратката хармония на битието. Дишах леко и свободно, небето беше ясно, времето — топло, и аз се заразхождах напред-назад покрай желязната ограда.

Стана ми мъчно, че не чакам никого — може би защото имах два билета. И колко реално и естествено би било, ако всеки миг тя трябваше да се появи и аз да я съгледам на отсрещния тротоар, да видя как се готви да претича през улицата, от страх, че ще закъснее, а аз, обезпокоен за нея — толкова прекрасна, неразумна, непредпазлива, — да й правя отчаяни знаци в никакъв случай да не прекосява, че виж колко много коли минават, колко народ има наоколо, само тя единствена сред всички носи в себе си щастието, отредено за мене, и тя да ми се усмихне, разбрала по израза на лицето ми какво мисля. И тогава, изпреварвайки я, аз ще изтичам на отсрещния тротоар, без да се страхувам за себе си — аз съм опитен. — а когато стигна пои нея, ще я погледна в очите и ще я хвана за ръка. Изведнъж, след като си представих тази сцена, аз наистина усетих тъга по любовта и за кой ли път си помислих, че още не съм срещнал онази, която ми е предопределена от съдбата за моя любима. Но съществува ли тя, предопределената, не е ли само плод на мечтите ми и не усложнявам ли най-обикновени неща? Много съм мислил по този въпрос и всеки път съм стигал до тъжното заключение, че може би аз съм си виновен за всичко — или твърде много очаквам, или не съм интересен на момичетата. Във всеки случай моите връстници се оказаха много по-щастливи и умели в това отношение. За оправдание можеше да ми служи само обстоятелството, че духовната семинария ми бе попречила да се впусна в младежки живот. Но и след изключването от семинарията аз нямах никакъв напредък. Защо? Ако сега например наистина се появи онази, която съм готов да обикна, най-напред бих й казал: „Нека идем да послушаме църковни песни и така да намерим себе си.“ Но после ме обзе съмнение. Току-виж, й се стори скучно и еднообразно, не съвсем разбрано и най-важното: по един начин се възприема литургичното пеене в храм и по друг — в светска сграда сред разнородна публика. Дали няма да е същото, както ако хоралите на Бах се изпълняват на някой стадион или в казарма на авиодесантници, свикнали на гръмки енергични маршове?

Пред Пушкинския музей започнаха да спират елегантни, лъскави коли, пристигна дори автобус на „Интурист“. Значи трябваше да влизам. Пред входа на залата вече се тълпяха хора. По нещо много си приличаха — и мъжете, и жените, — обикновено такова впечатление се създава, когато всички заедно очакват някакво събитие. Търсеха се билети. Дадох втория билет на един студент, може би доста късоглед или с неподходящи очила. Просто съжалих след това. В тая блъсканица той започна да отброява копейки за билета и току ги ръсеше на пода, казах му да не се притеснява, защото билетите са ми подарък и не ми струват нищо. Но той дори не искаше да чуе и когато вече влизах в залата, пусна копейките в джоба на якето ми. Разбира се, аз имах нужда от тези пари, защото живеех, дето се казва, от свободни, но оскъдни доходи, и все пак… Бях притеснен и от факта, че столичната публика беше в подходящо за случая облекло, а аз — със стари, износени дънки, разкопчано яке, тежки обувки и на всичкото отгоре с обръсната брада, с което още не можех да свикна, сякаш бях гол — нали се готвех за далечен път в непознатите степи с бог знае какви търсачи на анаша. Но всичко това бяха незначителни подробности…