Чингиз Айтматов - Голгота

Ето го познатия площад с трите гари, където толкова пъти съм бил на идване и тръгване от Москва. Чудовищна навалица, особено в метрото и по гарите — не можеш да се провреш, да си пробиеш път през тая тълпа, и какви ли не хора, от какви ли не краища повлича като тресчица живият водовъртеж на площада с трите гари, въпреки това аз обичах да идвам в Москва, обичах, когато се промъкна вече по-близо до центъра, на относителен простор, да бродя по улиците, да влизам в антикварните книжарници, да стоя пред афишите и рекламите и ако успея, за пореден път да посетя Третяковската галерия и Пушкинския музей.

Този път, щом слязох от влака на Ярославската гара и тръгнах, понесен от потока на тълпата към Казанската гара, осъзнах колко хубаво ми е било преди, когато, предоставен само на скромните си подбуди, не бях обременен с някакви особени грижи и нищо не ограничаваше свободното ми време и разходките по московските улици. А сега на тази огромна, гъмжаща като мравуняк гара трябваше час по-скоро да открия носача свръзка по прякор Ютията с номер осемдесет и седем на гърдите. Господи, колко ли такива носачи или по-точно количкари има, щом като търсения го бяха белязали с номер осемдесет и седем — сигурно не по-малко от стотина. И наистина не се оказа лесно да го намеря в това вавилонско стълпотворение. Загубих най-малко половин час, докато обиколя всички възможни пиаци на количкарите, накрая го открих на перона пред влака за Ташкент. Ютията помагаше на някого да качи багажа си, пъргаво пренасяше от количката във вагона куфари и кутии, като оживено разменяше шеги с кондукторите и току повтаряше обичайната банална скоропоговорка: „Имаш пари — заминаваш в Казан, нямаш пари — стоиш вкъщи.“ Изчаках отстрани, докато той се освободи, а пътниците се качат по вагоните и изпращачите се пръснат покрай влака пред прозорците на купетата. И ето че той слезе от платформата на вагона, задъхан, пъхайки бакшиша в джоба си. Рижав здравеняк, хитра лисица с играещи очи. За малко да допусна грешка — едва не му заговорих на „вие“, дори да се извиня за безпокойството.

— Здрасти, Ютия, как е? — започнах колкото се може по-безцеремонно.

— Както му е редът: който си има каручка, смятай го тузар — дръзко отговори той, сякаш се познавахме от сто години.

— Значи си тузар — заключих аз, сочейки количката.

— Че как иначе. И ние, батенка, знаем какво е живот да си живееш. А защо питаш, мой човек? Да не искаш някакъв багаж да ти пренеса? Заповядай.

— За пренасяне и аз мога да си го пренеса — подметнах шеговито. — Имам работа с тебе.

— Казвай каква е работата.

— Не тук, да идем на друго място.

— Дадено, мой човек.

Тръгнахме по дългия перон към зданието на гарата. Ташкентският влак потегли, мина покрай нас с низ от прозорци и лица зад стъклата, а на съседния коловоз спря друг влак, току-що пристигнал отнякъде. По коловозите имаше няколко композиции, хората се суетяха, бързаха, дикторът непрекъснато обявяваше заминаващите и пристигащите влакове.

Пред зданието на гарата Ютията остави количката в един ъгъл, където нямаше толкова народ, и аз, оглеждайки се наоколо, му предадох поздрав от Пашкиния приятел, който се казваше Игор, но между търсачите бе познат с прякора Моржа. Защо именно Моржа, не знам.

— А къде е Моржа? — осведоми се Ютията.

— Закъса го — отговорих. — Сви го язвата.

— Знаех си аз — със съжаление, но и някак тържествуващо се плесна по челото Ютията. — Казвам му, мой човек, още миналия път му казвах, не върши глупости, Моржак, не се прави на бабаит. А той се нахвърли на екстрата и прекали. На ти сега и язва.

Придадох си съчувствен израз, макар че, откровено казано, не проумявах каква ще е тази екстра — водка или нещо друго. Слава богу, сетих се да не уточнявам. По-късно узнах, че под екстра се разбира конопеният прашец, чиято гъста маса прилича на детски пластилин, изключително ценна суровина (впрочем за пластилина Виктор Никифорович ми беше разказал), особено силно наркотично вещество, нещо като опиума. Това беше екстрата. В химическите лаборатории може да се преобразува на подобен на хероина прах за инжектиране. Но за Моржа и други анашисти това беше недостъпно, ето защо в момент на непреодолимо желание те можеха да държат екстрата под езика, да я дъвчат, да я пият с водка, да я поемат с хляб. При тях употребата на екстра се нарича „мозъчен удар“. Но все пак най-достъпно и просто беше пушенето на анашата — всеки според вкуса си — в чист вид или смесена с тютюн. Сигурно не е по-лошо от „мозъчния удар“, въпреки че действието на дима минава по-бързо, отколкото при другите начини.