Чингиз Айтматов - Голгота

Фактически тази засада означавала пълен разгром за бандата на Гурам Джохадзе.

Когато най-сетне се откъсват от преследвачите и спират за почивка, става ясно, че, включително Джохадзе, от цялата банда са останали само седем души и седмият е чекистът на име Сандро. Очевидно оттук идва и заглавието на разказа — „Шестимата и седмият“.

Сандро има заповед на всяка цена да ликвидира главатаря — Гурам Джохадзе. За главата му е определена голяма сума. Но въпросът не е в парите, а как да се изпълни заповедта, при положение че отсега нататък Джохадзе няма да влезе в бой, в който Сандро би могъл да го застреля, защото като звяр единак, вкаран в капан, Джохадзе ще бъде извънредно бдителен, разчитайки вече само на собствените си сили и находчивост. Няма да се предаде без борба до последна капка кръв…

И ето развръзката, която ми направи най-силно впечатление…

Късно вечерта след жестокия разгром Гурам Джохадзе, който знае всички пътеки в планините, спира в отдалечена, почти недостъпна местност — в една гора близо до турската граница. Още щом разседлават конете, шестимата и седмият грохват на земята от умора. Петима тутакси се унасят в дълбок сън, а двама остават будни. Не спи чекистът Сандро — обмисля как да постигне целта си, какво да предприеме, за да осъществи възмездието. Не може да заспи и непримиримият Гурам Джохадзе — тежко преживява загубата на отряда, измъчва го тревога за утрешния ден. И само господ знае за какво още са мислили двамата смъртни врагове, разделени от революцията.

Отдясно в небосвода греела луната, тежко и глухо шумоляла от нощен полъх гората, долу нестихващо ромоляла по камъните реката, а планините наоколо били застинали в каменно мълчание. Внезапно Гурам Джохадзе скочил, сякаш разтревожен от нещо.

— Не спиш ли, Сандро? — изненадано се обърнал той към седмия.

— Не, а ти защо скочи? — на свой ред попитал Сандро.

— Ами просто така. Сън не ме хваща, нещо не ми се лежи на това място, много свети луната. Ще легна в оная пещера. — Джохадзе взел плъстеното си наметало, пушката и седлото, подложено за възглавница, и тръгвайки, добавил: — За другото ще поговорим утре. Сега вече малко неща останаха да си кажем.

След тези думи отишъл и легнал в пещерата, където някога като пастир често се криел при лошо време — сега пак потърсил убежище в нея, дали от желание да остане сам с безкрайната си мъка, или пък някакво предчувствие му подсказвало да се настани така, че отникъде да няма достъп до него, а той да вижда всеки, който тръгне да се приближава. Сандро се обезпокоил: как да си обясни тази на пръв поглед разумна постъпка на главатаря? Ами ако са се породили някакви съмнения?

Тъй минала нощта, а на заранта Гурам Джохадзе заповядал да оседлаят конете. И никой не знаел какво е намислил, какво смята да предприеме. А когато всички оседлали конете и готови да ги яхнат, мълчаливо се изправили пред него, той с въздишка казал:

— Не, не бива да напускаме така родната земя. Днес ще се прощаваме с нашата майка кърмилница, а сетне ще хванем кой накъдето му видят очите. Но докато сме още тук, да се чувствуваме като у дома си.

Изпратил двама души за вино и храна до най-близкото село, където имал верни хора, други двама — Сандро и още един момък, оставил да съберат дърва за огън и да пазят конете, а той с останалите двама отишъл на лов — да удари някакъв дивеч, може би дори сърна, за прощалната вечеря.

Сандро нямал друг изход, освен да се подчини и да чака подходящ момент, когато ще може да изпълни заповедта. Но засега такава удобна ситуация не възниквала.

Вечерта шестимата и седмият отново се събрали: наклали огън недалеч от пещерата, подредили софра върху ленената бохча, донесена от селото — хляб, сол, вино, ядене, всичко, което им дали за сбогом верните хора на Гурам Джохадзе. Огънят се разгорял. Седмината се изправили до него.

— Оседлани ли са всички коне, готови ли сте всички за път? — попитал Гурам Джохадзе.

Всички мълчаливо кимнали в отговор.

— Слушай, Сандро — забелязал Джохадзе, — хубави дърва си насъбрал, силно горят, но защо си ги оставил толкова далече от огъня?

— Не се безпокой, Гурам, аз ще го поддържам и това е моя грижа. А ти си кажи приказката.

Тогава Гурам Джохадзе казал:

— Приятели мои, ние загубихме нашето дело. Когато две страни воюват, едната побеждава, а другата търпи поражение. Всъщност за това воюват. Много кръв проляхме — и вражеска, и наша. Много синове оставиха главите си на бойното поле. Каквото било, било. Моля за прошка загиналите другари и загиналите врагове. Защото падналият в боя враг престава да ни бъде враг. Дори сега да тръгвах на война, пак бих молил прошка от загиналите. Но съдбата ни обърна гръб, затова и народът вече ни обърна гръб. Не ни иска дори земята, на която сме се родили и израснали. Няма за нас място на нея. Няма и прошка. Ако аз бях победил, нямаше да пощадя враговете, казвам го открито, бог ми е свидетел. Сега имаме само един изход — да тръгнем по чужди, далечни страни. Оттатък тоя висок баир е Турция, един хвърлей място, а малко по-встрани, зад оня хребет, над който изгрява луната — е Иран. Избирайте кой къде ще иде. Аз отивам в Турция, ще стана хамалин на пристанището в Истанбул. Сега всеки от нас трябва да реши къде ще преклони глава. Останахме седмина. А не след дълго един по един ще се пръснем по света в седем различни посоки. Тръгвайки по чужди краища, на всекиго от нас ще се наложи докрай да изпие горчивата си чаша. Никога вече няма да се видим. Това е последният ден, в който ние, седмината, останали живи, сме заедно, в който се гледаме в очите и си приказваме. Така че хайде да се сбогуваме помежду си, да се сбогуваме с родната земя, с грузинския хляб и сол, с нашето грузинско вино. Нийде вече няма да вкусим такова вино. А след като се сбогуваме, всеки ще поеме своя път. Нищо не вземаме със себе си, дори песъчинка от грузинската земя. Родината не може да се отнесе, само мъката може да се отнесе — ако родината можеше да се разнася насам-натам като торба на рамо, тя нямаше да струва пукнат грош. И тъй, да пием за последен път и да пеем за последен път нашите песни…