Чингиз Айтматов - Голгота

Отлежалото в мех селско вино съчетавало в себе си сладостта и силата на грузинската земя и грузинското небе. То опиянявало главата, отприщвало мъката в сърцето. И от само себе си бликнала песен, както бликва и струи поточе между камъните на планински склон и всичко, що докосне със своята вода, цъфти и се множи по целия му път. Тихо подхванали те песента на своите бащи и деди, тихо и гърлено нараствала тя, бълбукайки като ручей по склона — седмината пеели превъзходно, защото няма грузинец, който да не пее, пеели в чудесна хармония, всеки на свой глас, по свой усет, и песента ставала все по-силна и пламенна като огъня, до който стояли.

Тъй започнала прощалната песен на седмината или по-точно шестимата и седмия, който обаче нито за секунда не забравял какво му предстои да извърши. Никой, най-вече Гурам Джохадзе, не бивало безнаказано да си отиде. Чекистът не можел да го позволи — такава била заповедта. И той трябвало да я изпълни.

А песните се леели една след друга, леело се и виното, което колкото повече се пие, толкоз повече се услажда, толкоз по-силно разпалва душата, жадна за още вино и още песни.

Стояли в кръг, прегърнати през рамо, понякога безжизнено отпускали ръце, а когато искали да бъдат чути от божествената сила, невидима и неизбежна, но всевиждаща, всезнаеща, молитвено ги вдигали към небето. Та ако Бог всичко вижда и всичко знае, как ще ги прокуди от родната земя? И защо така е наредено, че хората воюват и се мразят, че се лее кръв и сълзи, че всеки смята себе си невинен, а другия виновен, къде е истината, кой има правото да я изрече? Къде е онзи пророк, който би отсъдил справедливо?… Навярно за това, за тези страдания, наситили мелодията, отдавна преживени, осмислени от предните като изначален опит на доброто и на злото, страдания, изпитани в дълбоката им красота и вечност, се пеело в тези старинни песни, съхранявани в паметта на народа? И от една песен се раждала друга, и те пеели все така прегърнати в кръг, но сегиз-тогиз Сандро ги напускал, за да донесе и хвърли дърва в огъня. И сигурно ненапразно (всяко нещо в живота си има причина) той натрупал в гората огромния куп вършини и сега сам поддържал огъня. Но инак и той като другите пеел от сърце — защото песните еднакво принадлежат на всички. Няма песни, които да се пеят само от царе, а други — достойни само за простолюдието. Пей и се весели, тъгувай и плачи, танцувай, докато си жив…

Как любиш и трепетно чакаш любимата за среща, и как страдаш с разбито сърце и неразбран от нея, искаш да умреш и тя да чуе твоята предсмъртна песен, и как в детството с обич и нежност те е дарявала майка ти, и къде е пожертвувал живота си баща ти, и как в кървав бой се сражават твоите другари, и на какви идеали обричаш душата си в порив искрен и чист; и мислил ли си нявга за какво на този свят си роден, мислил ли си, че докато дишаш, смъртта е неотлъчно с теб, а след смъртта няма смърт, но животът е по-важен от смъртта, няма на света мерило по-високо от живота и не бива да посягаш на човешкия живот, но ако врагът нападне твоята земя, ти ще я браниш; и честта на любимата ще пазиш като родната земя; и знаеш ли ти що е разлъка, и че разлъката тегне като камък на душата, че без любимата нищо не те радва: нито цветята, нито слънцето и луната, нито утрешният ден — пък и още за колко неща се пее в песните, всичко не може да се изкаже…

И нямало в онази нощ хора по-близки и по-скъпи един на друг от седмината грузинци, пеещи горестно И вдъхновено в часа на раздяла. Стихията на песните ги свързвала още по-силно. През колко ли много страдания са минали праотците, че да оставят на своите потомци толкова задушевни слова, пълни с безсмъртна хармония. И както можеш да разпознаеш една птица по полета, така грузинецът ще познае отдалече по песента друг грузинец и ще каже какво е преживял, какво му е на сърцето — дали от весела сватба се връща, или тежка мъка го гнети.

Луната вече високо се издигнала над планините и заливала всичко наоколо с мека светлина — гората лекичко поклащала върхари от полъх на ветрец, реката тихо ромоняла и като сребро искряла и проблясвала по влажните камъни, нощните птици като безшумни сенки прелитали над седмината, пеещи в кръг, и дори конете, оседлани вече, търпеливо чакали своите стопани и кротко наостряли уши, а в очите им се отразявали играещите пламъци на огъня… На тези коне предстоял дълъг път из чужди страни и този час наближавал…

Но песните сякаш нямали свършване, сякаш Гурам Джохадзе решил да пее за всичко до насита: „Пейте, приятели, пийте вино, нивга вече няма да се видим, нивга вече грузински песни няма да галят слуха ни…“ И пеели ту заедно, ту поотделно, ту припявайки, танцували вихрено и страстно като в предсмъртен танц, ту отново се събирали в кръг седмината или по-точно шестимата и седмият. Сандро час по час напускал кръга, за да хвърли дърва в огъня, който лумвал с нов буен пламък.