Чингиз Айтматов - Голгота

Решили да изпеят последната песен, а след нея още една и още една за сбогом, но все не могли да се разделят и със сведени глави отново се събрали в кръг — и бавно и мощно като тътен изпод земята започнал да нараства напевът. Сандро пак отишъл за дърва, макар че огънят горял силно. Всичко било точно пресметнато — отстрани той чудесно виждал всеки от шестимата, докато те, заслепени от ярките пламъци, не могли да го видят… Тежкият маузер бил вече готов — зареден. Настъпвал неизбежният час на разплата, часът на възмездието. Сандро вдигнал многозарядния автоматичен пистолет, подхванал го с лявата ръка за опора и с първия патрон, изтрещял като гръмотевица в мрака, повалил главатаря Гурам Джохадзе, а след него тутакси, преди още да замрат словата на песента, отронени от устата, убил един по един и другите, които дори не разбрали какво става. И тъй в порочния кръговрат на войната за пролятата кръв нова кръв пролял.

Да, законите на човешките отношения не се поддават на математически изчисления и в този смисъл Земята се върти като въртележка от кървави драми… И нима е съдено тази въртележка да не спре, докато свят светува, докато Земята се върти около своето Светило?

Стрелбата била точна, само единият от шестимата, агонизирайки, изведнъж се надигнал на лакти, но Сандро притичал и го довършил с изстрел в тила… Конете подплашено се замитали; но после отново притихнали на местата си…

Огънят още горял, реката тихо шумяла, гората и планините тънели в мълчание и луната на небосвода невъзмутимо сияела — нищо не се променило, секнала само песента на шестимата, която така продължително звучала през цялата вечер…

В мрака лицето на Сандро белеело като вар, той задъхано грабнал меха с останалото на дъното вино и заливайки се, трескаво започнал да пие, за да удави пожара в себе си… После поел дъх и спокойно тръгнал да обходи убитите, нападали в различни пози край огъня. Събрал оръжието, окачил го по седлата, свалил оглавниците и юздите на конете и пуснал животните на свобода. Пуснал и седемте коня, включително и своя дорест другар… И гледал как те, усетили, че са на воля, един подир друг тръгнали надолу към селото в низината, при хората… Защото конете винаги отиват там, където живеят хора… Но ето че затихнал тропотът на копитата, изчезнали сред трепкащата мъглявина на лунната светлина и силуетите на конете…

Всичко било сторено. Сандро още веднъж мълчаливо обиколил шестимата убити, после, като се дръпнал малко настрана, опрял дулото на маузера до слепоочието си. Още един изстрел отекнал в планините като кратко ехо. Сега вече Сандро бил седмият, изпял своите песни…

Така завършваше онази грузинска балада.

Тя бе изплувала за миг в паметта ми, докато слушах в музея религиозните химни, изпълнявани от българските певци. Тези химни бяха създадени от хората, отправящи с пламенен, дори яростен порив от мрака на вековете слова към Всевишния, сътворен от самите тях, слова към нереалното, превърнато в духовна реалност от хората, убедени, че са толкова сами на този свят, че единствено в песните и молитвите ще намерят Него.

Спомних си и преживях цялата история в грузинския разказ само за няколко секунди. Скоростта на светлината е нищо в сравнение с мисълта, която се движи във времето и пространството по-бързо от всичко…

Сега повярвах, че събитията в „Шестимата и седмият“ са могли именно така да се развият по онова време. В заключението авторът пишеше, че Сандро, тоест седмият, бил посмъртно награден с някакъв орден.

Но ако трагедиите на гражданските войни не са се превръщали в трагедии на нацията, ако съпротивата на едни срещу историята и нетърпението на други в борбата за ускоряване на тази история не са променяли коренно живота, откъде щяха да се появят тези страшни бразди в угарите на революцията и щеше ли да има грузинската балада такъв край?… Цената се определя от жертвите… Седмият е можел да тържествува, да остане жив, но той не е останал — по труднообясними причини. Всеки може да ги тълкува по свой начин. А сега аз, когато плувах с ладията на религиозните химни, носена от възвишения дух, вечно набраздяващ далечните простори на безбрежния океан на битието, си помислих, че причина за този край на грузинската балада са били песните, в които се е съдържала вярата и на седмината…

Когато стигнеш в себе си до някакво откритие, изпитваш радост и удовлетворение. Гледах как благочестиво, предано и вдъхновено сияеха очите на софийските певци, как от напрежение лицата им се оросиха от обилни капчици пот и просто съжалявах, че не съм сред тях, че не пея на мястото на моя двойник.