Айзък Азимов - Роботите и империята

Д.Ж. се заля от неудържим смях.

— Лейди Гладиа, сега разбирам защо не искате да се разделяте с тези роботи. Те не отстъпват на хората не само по интелигентност, но и по хитрост. Моите поздравления, че ги имате… А сега, ако не възразявате, ще трябва да поразмърдам екипажа. Не искам да оставаме на Солария нито минута повече от необходимото. И ви обещавам, че дълго никой няма да ви безпокои. Зная, че се нуждаете от освежаване и почивка не по-малко от мен.

След като Д.Ж. си отиде, Гладиа постоя, изгубена в мислите си. После се обърна към Жискар на обикновен аврориански, който представляваше жаргон на стандартния галактически и трудно можеше да бъде разбран от чужденец.

— Жискар, какви бяха тия щуротии с изгорелите вериги?

— Милейди — отвърна Жискар, — изказах това само като предположение и нищо повече. Стори ми се важно да изтъкна вашата роля в унищожаването на надзирателката.

— Но как реши, че той ще повярва, че един робот може да изгърми толкова лесно?

— Той разбира много малко от роботи, мадам. Може да търгува с тях, но всъщност идва от един свят, където те не се използват.

— Затова пък аз разбирам доста, както и ти. Надзирателката изобщо не даваше никакви признаци на верижно балансиране — нито заекваше, нито трепереше, нито имаше други проблеми. Тя просто… спря.

— Мадам — каза Жискар, — тъй като не знаем с какви точно спецификации е била проектирана надзирателката, може би ще трябва да се задоволим с неведението относно логичната обосновка на нейното изключване.

Гладиа поклати глава.

— Въпреки това, много е странно.

Корабът на Д.Ж. бе отново в космоса, заобиколен от неизменния вакуум без начало и без край.

На Гладиа й се стори, че излитането им отне цяла вечност. Тя така и не успя да се пребори с напрежението, изтръпнала, че всеки миг може да се появи и втори робот с ядрен мултипликатор. Мисълта, че щеше да умре бързо и неусетно, не я утешаваше кой знае колко. Нервното напрежение развали удоволствието й от душа, наред с удоволствието от разнообразните други възможности за постигане на относителен комфорт.

Едва след като излетяха и след като се разнесе мекото, приглушено бръмчене от протонните двигатели на кораба, тя се отпусна и заспа. Колко странно, помисли си тя, докато се унасяше, че космосът може да й се струва по-безопасен от планетата на нейната младост, че сега напуска Солария за втори път с много по-силно чувство на облекчение от първия.

Но Солария вече не представляваше планетата на нейната младост. Това беше свят, лишен от хора и охраняван от някаква тяхна изопачена пародия — от хуманоидни роботи, които превърнаха в посмешища деликатния Данил и изпълнения със загриженост Жискар.

Най-сетне тя заспа и докато спеше, Данил и Жискар, които неизменно я пазеха, имаха възможност отново да си поговорят.

— Приятелю Жискар — каза Данил, — сигурен съм, че ти унищожи надзирателката.

— Очевидно нямаше друг избор, приятелю Данил. Беше чиста случайност, че пристигнах навреме, защото бях изцяло погълнат от търсенето на човешки същества, от които така и не открих следа. А нямаше да схвана какво става, ако лейди Гладиа не беше толкова разярена и отчаяна. Усетих това още отдалеч и затова се завтекох към вас — точно в последния момент. В този смисъл лейди Гладиа наистина спаси положението, поне що се отнася до живота на капитана и твоето оцеляване. Смятам, че все пак щях да успея да спася кораба, дори и да бях закъснял за вас — той помълча и добави: — Но щеше да ми се стори крайно недостатъчно, приятелю Данил, ако не бях дошъл навреме, за да те спася.

— Благодаря ти, приятелю Жискар — отвърна Данил със сериозен и тържествен вид. — Радвам се, че човешката външност на надзирателката не ти е попречила. Но пък забави моите реакции, както моята външност — нейните.

— Приятелю Данил, нейната физическа външност нямаше никакво значение за мен, защото можех да проникна в мислите й. Те бяха толкова ограничени и така коренно различни от многообразието на човешките, че изобщо не ми се наложи да я проверявам за положителен резултат. Отрицателният резултат от проверката дали е човешко същество беше толкова очевиден, че веднага пристъпих към действия. Всъщност осъзнах какво съм направил едва след като всичко вече бе свършило.

— Помислих си, че е било така, приятелю Жискар, но ми трябваше потвърждение, за да съм сигурен, че не се заблуждавам. Мога ли в такъв случай да приема, че не усещаш никакво притеснение от факта, че си убил на пръв поглед едно човешко същество?