Айзък Азимов - Роботите и империята

— Така казват — сухо отвърна Д.Ж., — но какво знаем ние за роботите? Със сигурност знаем само едно — че два кораба са били унищожени и че около стотина човешки същества — всички до един добри заселници — са били убити в две съвсем различни части на една планета, задръстена от роботи. Как иначе би могло да стане това, ако не с тяхна помощ? Не знаем какви заповеди може да даде един соларианец на роботите си, нито с какви трикове може да бъде заобиколен Първият закон на роботиката.

— Така че — продължи той — и ние ще трябва да позаобиколим малко. Доколкото можем да съдим по съобщенията от другите кораби, които стигнаха до нас, преди да бъдат унищожени, всички хора на борда са слезли след кацането. В края на краищата, нали Солария била празна планета — искали са да се поразтъпчат, да подишат чист въздух и да поразгледат роботите, за които са дошли. Когато са ги атакували, корабите са били незащитени, а те самите — неподготвени.

— Този път това няма да се случи. Ще сляза само аз, а всички други трябва да останат на борда или в непосредствена близост до кораба.

В тъмните очи на Надирхаба проблесна недоволство.

— Защо вие, капитане? Ако ви трябва някой за стръв, по-добре да рискуваме някой друг.

— Оценявам идеята ти, навигаторе — каза Д.Ж., — но аз няма да бъда сам. С мен ще дойдат жената-космолит и нейните придружители. Тя е най-важна. Може да познае някои от роботите. Във всеки случай някои от тях могат да познаят нея. Може да са им заповядали да атакуват нас, но едва ли биха нападнали и нея.

— Искате да кажете, че ще си спомнят старата гос’жа и ще паднат в краката й — сухо рече Надирхаба.

— Щом предпочиташ. Затова съм я взел с нас и затова кацнахме в нейното имение. А с нея трябва да отида аз, защото аз я познавам — донякъде — и защото ще разбера дали ще се държи както трябва. Ще я използваме за щит, а веднъж оцелеем ли и веднъж разберем ли с какво точно си имаме работа, ще можем да продължим и сами. Няма да имаме повече нужда от нея.

— И тогава какво ще я правим? — попита Озер. — Ще я изхвърлим в открития космос?

— Ще я върнем обратно на Аврора! — изрева Д.Ж.

— Длъжен съм да ви уведомя, капитане, че за екипажа това би било едно разточително и излишно пътуване. Ще решат, че нищо не ни пречи да я зарежем на тая скапана планeта. В края на краищата, това е родното й място.

— Да — каза Д.Ж. — И ще настъпи денят, в който ще започна да изпълнявам заповедите на екипажа, така ли?

— Сигурен съм, че няма да стане така — отвърна Озер, — но екипажът си има своето мнение, а един недоволен екипаж може да направи пътуването опасно.

Гладиа стоеше върху земята на Солария. Усети уханието на растенията — не съвсем същото като на Аврора — и в миг премина пропастта от двадесет десетилетия.

Нищо, знаеше тя, не можеше да събуди асоциациите така, както миризмите. Нито гледките, нито звуците.

Беше достатъчна само тази слаба, неповторима миризма, за да се върне отново детството й… свободата да тича нагоре-надолу, докато десетина робота внимателно я наблюдават… възбудата от срещата с други деца от време на време — застиването на място, срамежливите погледи, плахото доближаване с неуверени стъпки, протягането на ръцете и в този миг думите на робота: „Достатъчно, мис Гладиа.“ Тогава я отвеждаха, а тя се обръщаше назад да погледне другото дете, което оставаше заобиколено от свитата подобни опекунстващи роботи.

Спомни си деня, в който й бе съобщено, че отсега нататък ще вижда други човешки същества само по холовизията. „Ще гледа“, бяха казали, не „ще вижда“. Роботите произнасяха „виждам“ шепнешком, сякаш това беше забранена дума. Тях можеше да ги вижда, но те не бяха хора.

Отначало не беше толкова лошо. Образите, с които разговаряше, бяха триизмерни и се движеха свободно. Можеха да говорят, да тичат, да правят цигански колела, ако пожелаеха — но не можеха да бъдат докоснати. После й казаха, че може наистина да види един човек, когото беше гледала често и когото беше харесала. Беше възрастен мъж, доста по-възрастен от нея, макар че изглеждаше съвсем млад, както всички на Солария. Щяха да й позволят да продължи да се вижда с него — ако желаеше — по всяко време.Гладиа поиска. Спомни си ясно — съвсем ясно — какво стана през онзи първи ден. Беше си глътнала езика, той също. Обикаляха се един друг в страха си да се докоснат… Но това беше брак.

Разбира се, че беше. След това се срещнаха отново — видяха се, не се гледаха, защото това беше брак. Най-накрая се докоснаха. Трябваше да го направят.