Айзък Азимов - Роботите и империята

— В имението ми имаше десет хиляди робота — отвърна Гладиа. — На външен вид познавах може би трийсетина от тях. Повечето от останалите не съм виждала никога, може би и те мен. Селскостопанските роботи са сравнително примитивни, както горските или минните. Домашните ще ме помнят, ако не са били продадени или прехвърлени след заминаването ми. Да не говорим, че стават нещастни случаи и някои роботи не издържат двайсет десетилетия. Освен това, не знам какво си мислите за паметта на роботите, но човешката не е безпогрешна и може да не позная нито един от тях.

— Дори и да е така — настоя Д.Ж., — ще можете ли да ми покажете как да стигна до вашето имение?

— С точните координати? Не.

— Разполагам с карти на Солария. Те могат ли да ви помогнат?

— Може би донякъде. Имението се намира в центъра на южната част на северния континент Хелиона.

— Щом намерим приблизително мястото, ще можете ли да се ориентирате по терена с по-голяма точност, ако се плъзнем над повърхността на Солария?

— Искате да кажете по бреговите очертания и реките?

— Да.

— Мисля, че да.

— Чудесно! Междувременно, вижте дали няма да си спомните имената или външния вид на някои от своите роботи. Въпросът може да се окаже на живот и смърт.

Д.Ж. Бейли изглеждаше друг човек в компанията на своите офицери. Нямаше я широката усмивка, нито спокойното безразличие към опасността. Той седеше, погълнат от картата, с неимоверно съсредоточен вид.

— Ако жената не греши — заяви накрая той, — разполагаме с очертанията на имението в много тесни граници. И ако преминем в летателен режим, би трябвало да го достигнем съвсем скоро.

— Ще загубим много енергия, капитане — промърмори Джемин Озер, който заемаше длъжността помощник-капитан. Беше висок и също като Д.Ж. добре брадясал. Брадата му имаше жълтеникаво-кафяв цвят, както и веждите, надвиснали над ярко сините му очи. Изглеждаше доста стар, но човек оставаше с впечатлението, че това бе в резултат по-скоро на натрупан опит, отколкото на изминали години.

— Няма как — отвърна Д.Ж. — Ако имахме антигравитацията, която техничарите ни обещават вече цяла вечност, щеше да е съвсем друго.

Той се вгледа отново в картата.

— Тя твърди, че трябва да е на около шейсет километра нагоре по течението от мястото, където тази река се влива в тази, по-голямата. Ако не греши.

— Продължавате да се съмнявате — отбеляза Чандръс Надирхаба, чиито отличителни знаци издаваха, че той е навигаторът, от когото зависи корабът да кацне на точното място — или поне на указаното място. Тъмната кожа и спретнатият мустак подчертаваха красотата на волевото му лице.

— Тя си припомня местността след една пауза от цели двайсет десетилетия — каза Д.Ж. — Ти какво щеше да си спомняш за някое място, ако не си го виждал дори само три десетилетия? Тя не е робот. Може да е забравила.

— Тогава за какво изобщо я взехме с нас? — измърмори Озер. — И онзи другият, и роботът? Екипажът негодува, пък и на мен не ми харесва особено.

Д.Ж. вдигна поглед от картата и смръщи вежди.

— Какво не харесваш ти и какво не харесва екипажът няма никакво значение на този кораб, господине — тихо отсече той. — Аз нося отговорността и аз взимам решенията. Почти сигурно е, че за броени часове след кацането всички ние ще сме мъртви, освен ако тази жена не ни спаси.

— Щом ще се мре, ще се мре — хладно натърти Надирхаба. — Какви Търговци сме, ако не ни е ясно, че внезапната смърт е обратна страна на големите печалби. А за тази мисия всички сме доброволци. Все едно, не е зле да се знае откъде ще дойде смъртта, капитане. Тайна ли е, ако имате някаква идея по въпроса?

— Не, не е. Смята се, че соларианците са напуснали, но да допуснем, че неколкостотин са останали — за всеки случай, така да се каже.

— И какво могат да направят на един въоръжен кораб, капитане? Имат ли някакво тайно оръжие?

— Не е толкова тайно — каза Д.Ж. — Солария е задръстена от роботи. Това всъщност представлява и причината, поради която заселнически кораби са кацнали въобще на Солария. Всеки останал соларианец може да разполага с цял милион роботи. Една огромна армия.

Ибън Калая отговаряше за съобщенията. Досега не беше продумал и дума с ясното съзнание за своя по-нисък ранг, който се подчертаваше още повече от факта, че сред четиримата офицери той единствен имаше голо лице. Ибън се осмели да проговори.

— Роботите — отбеляза той — не могат да нараняват човешките същества.