Айзък Азимов - Роботите и империята

— И какво ще правим сега?

— Жискар трябва да се върне обратно.

— Да, но едва ли ще убедя Съвета да рискува една междузвездна криза заради някакъв робот.

— Нищо подобно, Келдън. Ще поискаш връщането на соларианката — нещо, за което сме несъмнено в правото си да настояваме. А нима допускаш дори и за миг, че тя ще се върне без своите роботи? Или че Жискар ще я остави да се върне без него? Или пък че онези ще пожелаят да задържат роботите, ако соларианката се върне? Поискайте нея. Категорично. Тя е аврориански поданик, който сме им предоставили за съдействие на Солария, и след като работата е вече приключила, трябва незабавно да ни я върнат. Постарайте се обръщението да звучи заплашително, като предупреждение за война.

— Не можем да рискуваме война, Василия.

— Нищо не рискувате. Жискар никога няма да предприеме нещо, което би довело пряко до война. Ако управляващите кръгове на Заселническите светове се настроят на свой ред войнствено, той ще бъде принуден да подсигури необходимата промяна в позицията им, за да може соларианката да се върне мирно и тихо на Аврора. А той самият, разбира се, ще трябва също да се завърне с нея.

— А щом пристигне, ще промени нас, предполагам — навъсено каза Амадиро. — Ще ни накара да забравим за неговите способности, да престанем да се занимаваме с него и да го оставим да следва своя план, какъвто и да е той.

Василия отметна глава назад и се засмя.

— Невъзможно. Аз познавам Жискар и мога да се оправя с него. Остава само ми го доведеш обратно и да убедиш Съвета да анулира завещанието на Фастълф. Напълно възможно е и ти си в състояние да го направиш. После ще прехвърлите Жискар на мен и тогава той ще започне да работи за нас; Аврора ще управлява Галактиката; ти ще прекараш останалите десетилетия от живота си като Председател на Съвета; а аз ще поема директорското място в Института.

— Сигурна ли си, че всичко ще стане така?

— Абсолютно. Само изпратете съобщението, но се постарайте да звучи колкото се може по-категорично. Аз гарантирам за останалото — победа за космолитите и за нас, поражение за Земята и за заселниците.

Гладиа съзерцаваше Аврора на екрана. Облачните циклони изглеждаха срязани наполовина по дължината на дебелия полумесец, който отразяваше светлината от слънцето.

— Не може да сме толкова близо! — възкликна тя.

Д.Ж. се усмихна.

— Разбира се. Виждаме многократно увеличение на планетата. Предстоят ни още няколко дни път, като броим и спираловидното приближаване. Ако някога наистина се сдобием с антигравитационния двигател, който не излиза от главите на все още безпомощните физици, космическите полети ще станат действително проста и бърза работа. Засега обаче скоковете в хиперпространството са безопасни само когато се извършват надалеч от голямата маса на планетите.

— Странно — замислено рече Гладиа.

— Кое, мадам?

— На път за Солария си мислех: „Отивам си вкъщи.“ Но щом се приземихме, открих, че това не е моят дом. Допреди малко пак си мислих: „Този път наистина си отивам вкъщи“… и все пак Аврора, там долу, също не е мой дом.

— Тогава къде е вашият дом, мадам?

— И аз това се питам… Но защо продължаваш да ме наричаш „мадам“?

Д.Ж. я погледна учудено.

— Може би предпочитате „лейди Гладиа“, лейди Гладиа?

— Това също ми звучи подигравателно. Наистина ли си настроен по този начин към мен?

— Подигравателно ли? Съвсем не. Но как иначе се обръщат заселниците към космолитите? Опитвам се да бъда учтив и да уважавам традициите ви, за да се чувствате добре.

— Но това не ме кара да се чувствам добре. Наричай ме просто Гладиа. Вече ти го предложих. В края на краищата аз те наричам „Д.Ж.“.

— И това ми е много приятно, въпреки че бих предпочел да ми казвате „капитане“ пред офицерите и екипажа, когато и аз ще ви казвам „госпожо“. Дисциплината трябва да се поддържа.

— Разбира се — разсеяно рече Гладиа и отново се загледа в Аврора. — Аз нямам дом.

После рязко се извърна към Д.Ж.

— Възможно ли е да ме откараш до Земята, Д.Ж.?

— Възможно е — усмихна се Д.Ж. — Но ти няма да искаш… Гладиа.

— Мисля, че искам — заяви тя. — Освен ако не изгубя кураж.

— Инфекциите обаче наистина съществуват — отбеляза Д.Ж., — а космолитите се страхуват именно от тях, нали?

— Може би излишно. В крайна сметка познавах отблизо вашия Праотец, а не се заразих. Пътувах с този кораб, а все още съм жива. Погледни, сега си съвсем близо до мен. Бях дори на вашата планета сред невероятни тълпи от хора. Мисля, че съм си изработила вече някакъв имунитет.