Айзък Азимов - Роботите и империята

— Предполагам, че нищо не губим, ако опитаме, но не виждам реални изгледи за успех.

И все пак за негово най-голямо учудване те спечелиха. Той с изумление изслуша подробностите от Мандамъс.

— Повдигнах въпроса с хуманоидните роботи — каза Мандамъс. — Явно не знаеше нищо за тях, от което стигнах до извода, че и Фастълф не е знаел. Тази мисъл не ми даваше мира. После надълго и нашироко обсъждахме моя произход, така че да я накарам да спомене онзи землянин Илайджа Бейли.

— Какво общо има той? — остро попита Амадиро.

— Нищо, просто я накарах да се сети за него. Заселникът, който иска да я вземе, е потомък на Бейли. Помислих си, че поради това тя би погледнала на искането му по-благосклонно.

Във всеки случай работата се подреди и в продължение на няколко дни Амадиро си отдъхна от напрежението, което го измъчваше почти непрестанно от самото начало на соларианската криза.

Но само в продължение на няколко дни.

Откакто започна соларианската криза, единственото добре дошло нещо за Амадиро се оказа фактът, че не се беше виждал с Василия.

Решително нямаше да е най-подходящият момент за подобни срещи. Не желаеше да му досажда с дребнавите си проблеми около някакъв робот, за който тя с пълно пренебрежение на закона твърдеше, че е нейна собственост. Истинската криза поглъщаше всичките му мисли и енергия. Не желаеше също така да се въвлича в скандала, който лесно би могъл да избухне между нея и Мандамъс по повод въпроса, кой от тях двамата да поеме в крайна сметка Института по роботика.

Във всеки случай той беше решил вече почти окончателно, че негов приемник трябва да стане Мандамъс. Докато кризата се разгаряше, Мандамъс нито за миг не отклони поглед от най-важното. Дори когато самият Амадиро се чувстваше разколебан, той оставаше ледено спокоен. Мандамъс беше човекът, на който му хрумна, че соларианката би могла да придружи заселника доброволно, и който я подмами да го направи.

И ако неговият план за унищожението на Земята успееше, както би следвало — както трябваше, — Амадиро допускаше, че Мандамъс може да стигне накрая и до председателското място в Съвета. Би било дори справедливо, помисли си Амадиро в рядък пристъп на себеотрицание.

Ето защо той почти не се сещаше за Василия. Вечерта си тръгна от Института, съпроводен от малка група роботи, които го изпратиха до наземната му кола. Колата тихо потегли в мрака под хладния дъждец, управлявана от робот. Други два седяха до Амадиро на задната седалка. Пристигнаха в имението, откъдето се появиха още два робота и го съпроводиха в къщата. И през цялото това време той нито за миг не се сети за Василия.

Затова когато я намери седнала във всекидневната пред хипервълновия приемник да гледа някакъв балет с роботи, Амадиро не толкова се вбеси от посегателството върху личния му живот, колкото искрено се учуди. В нишите стояха неколцина от неговите собствени роботи, а два от нейните се бяха изправили зад стола й.

Мина доста време, преди Амадиро да овладее дишането си и да проговори, но после гневът му се надигна и той рязко попита:

— Какво правиш тук? Как си влязла?

Василия не трепна. В края на краищата появата на Амадиро беше далеч от неочаквана.

— Чакам, за да те видя — ето какво правя — отвърна тя. — Не беше трудно да вляза. Твоите роботи много добре ме познават и за тях не е тайна каква длъжност заемам в Института. Защо да не ми позволят да вляза, след като ги уверих, че имам среща с теб?

— Обаче нямаш. Това е посегателство върху дома и личната ми свобода.

— Не съвсем. Доверието, което можеш да изкопчиш от чужди роботи, си има граници. Погледни ги. Не са свалили поглед от мен. Дори да съм искала да посегна на твоето имущество или да разровя книжата ти, или изобщо да се възползвам от твоето отсъствие, нямаше да успея, уверявам те. Моите два робота не могат да се мерят с тях.

— Не разбираш ли — кисело рече Амадиро, — че твоето поведение е под достойнството на един космолит? Толкова си жалка, че никога няма да го забравя.

Епитетите накараха Василия леко да пребледнее.

— Надявам се, че няма да го забравиш, Келдън — тихо, но твърдо отвърна тя, — защото каквото и да съм направила, съм го направила заради теб. След като ми държиш такъв гнусен език, би трябвало да си тръгна и да те оставя да креташ до края на живота си в ролята на победен, както от двайсет десетилетия насам.

— Няма да остана победеният, каквото и да направиш.

— Изглежда си вярваш — каза Василия, — но нали разбираш, ти не знаеш онова, което знам аз. Длъжна съм да ти кажа, че без моята намеса ще си останеш победеният. Не ме интересува какво си намислил. Не ме интересува какво е изфабрикувал за теб онзи Мандамъс с тънките устни и вкиснатия си вид…