Айзък Азимов - Роботите и империята

Амадиро поклати глава. Да го победи един толкова невероятно глупав човек, помисли си той, но после отхвърли тази мисъл. Беше го победил не Фастълф, а онзи проклет землянин. Потънал в мисли, той не чу следващия въпрос на Мандамъс.

— Простете? — каза той с нотка на раздразнение.

— Попитах ви дали роботите са правени по ваш проект.

— Не, по някакво странно съвпадение, в което откривам особена ирония на съдбата, те са проектирани от дъщерята на Фастълф, Василия. Тя е гениална като него, но далеч по-интелигентна — което може би е една от причините за тяхното вечно неразбирателство.

— Доколкото знам тяхната история… — започна Мандамъс.

Амадиро му направи знак да мълчи.

— И аз съм я чувал, но това няма значение. Стига ми, че Василия си върши работата добре и че няма никаква опасност да започне да симпатизира на човек, който въпреки че по една случайност е неин баща, е и трябва да си остане чужд и омразен за нея. Тя, знаете, дори се е кръстила Василия Алиена.

— Да, зная. Разполагате ли със запис на мозъчната структура на тези хуманоидни роботи?

— Разбира се.

— На всеки един от тях?

— Естествено.

— А ще ми се предостави ли достъп до тях?

— Ако има причини.

— Ще има — твърдо каза Мандамъс. — След като са правени с цел да бъдат пионери, сигурно не греша, като смятам, че са пригодени да изследват нови светове и да се справят с примитивни условия?

— Това би трябвало да се разбира от само себе си.

— Отлично… но могат да се наложат някои модификации. Смятате ли, че Василия Фаст… Алиена ще е в състояние да ми помогне в това отношение — ако се наложи? Тя очевидно ще е най-добре запозната с мозъчните им структури.

— Очевидно. Но не знам дали ще е склонна да ви помогне. Така или иначе, в момента това е физически невъзможно, защото тя не е на Аврора.

Мандамъс погледна изненадано и недоволно попита:

— Къде е тогава, д-р Амадиро?

— Вече видяхте хуманоидните роботи, а на мен не ми се ще да оставам повече на това потискащо място. Достатъчно дълго ме накарахте да чакам, така че сега нямате право да се оплаквате, ако аз постъпя на свой ред така спрямо вас. Ако имате още някакви въпроси, по-добре да ги обсъдим в кабинета ми.

Когато се върнаха в кабинета му, Амадиро протака нещата още малко.

— Изчакайте ме — каза той със заповеднически тон и излезе.

Мандамъс остана в напрегнато очакване, мъчейки се да събере мислите си. Чудеше се кога ли ще се върне Амадиро или дали изобщо ще го направи. Дали щяха да го арестуват или щяха просто да го изритат? Дали Амадиро не се бе уморил да чака?

Мандамъс отказваше да повярва в последното. Отчаяното желание на Амадиро да оправи старите си сметки му беше вече пределно ясно. Очевидно Амадиро нямаше да се умори да го слуша, поне докато оставаше и най-малката вероятност, че Мандамъс би спомогнал за неговото отмъщение.

Докато оглеждаше небрежно кабинета, Мандамъс неволно се запита дали компютърните файлове, които му бяха тъкмо под ръка, не съдържат някоя и друга полезна за него информация. Би било добре да не зависи за всичко от Амадиро.

Безполезно беше да мисли за това. Не знаеше кода за влизане. А дори и да го знаеше, в нишите се намираха няколко от личните роботи на Амадиро. Щяха да го спрат още при първата му крачка, направена в посока на който и да било от специално белязаните в съзнанието им предмети. Дори и неговите собствени роботи.

Амадиро имаше право. Роботите бяха толкова полезни, ефективни и най-важното — неподкупни като пазачи, че на никой и през ум не му минаваше мисълта за нещо престъпно, незаконно или просто подмолно. Тези наклонности се бяха превърнали в закърнели понятия — поне що се отнася до космолитите.

Мандамъс се зачуди как ли се оправят заселниците. Опита се да си представи човешки сблъсък в отсъствието на роботи, които да застанат като буфер между страните; да осигурят с присъствието си подобаващото усещане за сигурност и да подсилят — без най-често сами да го съзнават — моралните устои на хората.

Невъзможно беше заселниците да са нещо повече от варвари и Галактиката не биваше да остава в техни ръце. В това отношение Амадиро имаше и винаги бе имал право, докато Фастълф чудовищно грешеше.

Мандамъс кимна, сякаш за пореден път се убеждаваше в правотата на своите намерения. Въздъхна със съжаление, че се налага да ги осъществи. И тъкмо се накани да проследи за сетен път логиката на нещата, която показваше, че това наистина се налага, когато Амадиро влезе.