Айзък Азимов - Роботите и империята

— Кажете какво точно трябва да направя? — попита Амадиро.

— Първо ми кажете вярно ли е, че в миналото Институтът е проектирал и конструирал хуманоидни роботи?

— Да, така е. Всичко на всичко петдесет. Беше някъде преди петнайсет-двайсет десетилетия.

— Толкова отдавна? И какво стана с тях?

— Оказаха се пълен провал — отвърна Амадиро с безразличие.

Мандамъс се отпусна в стола си ужасен.

— Унищожени ли са?

Веждите на Амадиро подскочиха нагоре.

— Унищожени? Никой не унищожава скъпи роботи. Пазят се на склад. Енергийните им блокове са свалени и специални дълготрайни батерии поддържат минимално ниво на активност в позитронните им връзки.

— Значи е възможно отново да бъдат активирани?

— Сигурен съм, че да.

Дясната ръка на Мандамъс забарабани отсечено и равномерно по страничната облегалка на стола.

— Значи можем да спечелим! — мрачно възкликна той.

Амадиро отдавна не се беше сещал за хуманоидните роботи. Мисълта за тях го измъчваше и не без известни усилия той се научи вътрешно да отбягва тази тема. Но ето че сега Мандамъс най-неочаквано повдигна въпроса.

В онези отдавна отминали дни, когато Амадиро бе на косъм от победата, хуманоидните роботи се бяха оказаха големият и решаващ коз на Фастълф. Фастълф бе проектирал и направил два такива робота (един от които все още съществуваше) — нещо, което никой друг не успя да направи. Дори съвместните усилия на целия колектив на Института по роботика не дадоха никакъв резултат.

Единствената печалба на Амадиро от голямото поражение се криеше именно в този коз. Фастълф бе принуден да публикува своите разработки.

Това означаваше, че хуманоидни роботи вече можеха да се произвеждат и бяха произвеждани, но изведнъж се оказа, че никой не ги иска. Аврорианците не пожелаха да ги допуснат в своето общество.

Устните на Амадиро се разкривиха в гримаса от горчивия спомен. По някакъв начин историята на соларианката бе станала известна — фактът, че е използвала Джендър, единият от двата хуманоидни робота на Фастълф, както и фактът, че го е правела за сексуални цели. По принцип аврорианците нямаха никакви възражения срещу подобно нещо. Когато обаче погледнаха на въпроса по-сериозно, се оказа, че на женската половина изобщо не й харесва мисълта да бъде конкурирана от роботи. Мъжете също не бяха очаровани от подобно съперничество.

Институтът положи огромни усилия за да разясни, че хуманоидните роботи не са предназначени за Аврора; че те ще изиграят само ролята на първата вълна от пионери, които трябва да облагородят и приспособят новите обитаеми планети, където ще се заселят аврорианците, след като приключи тераформирането.

Това също бе отхвърлено — подозрението и духът на противоречието нямаха нужда от подклаждане. Някой нарече хуманоидните роботи „операция клин“. Изразът стана популярен и Институтът бе принуден да се откаже.

Амадиро упорито бе настоявал съществуващите екземпляри да бъдат съхранени за евентуални бъдещи нужди — каквито до този миг така и не се бяха появили.

Какво бе породило тази враждебна реакция? Амадиро усети как в него отново припламва раздразнението, което за малко не отрови живота му в онези далечни дни. Самият Фастълф, макар и неохотно, се бе съгласил да подкрепи проекта. И в интерес на истината действително го направи, макар и не така убедително, както в случаите, когато вършеше нещо с цяло сърце и душа… Но и това не помогна.

И все пак… и все пак… ако Мандамъс действително бе разработил някакъв проект, който можеше да излезе успешен и който включваше роботите…

Амадиро не беше голям привърженик на суеверните изрази от рода на: „Всяко зло за добро“ или „Така било писано“. Но въпреки това с усилие се въздържа от подобни мисли, докато слизаха с асансьора под равнището на земята — единственото място на Аврора, което можеше бегло да се оприличи на легендарните Стоманени пещери на Земята.

По знак на Амадиро Мандамъс слезе от асансьора и се озова в някакъв сумрачен коридор. Беше хладно, усещаше се подухването от климатика и той леко потрепери. Амадиро не изостана. По петите ги следваха само два робота — по един за всеки.

— Малко хора идват тук — отбеляза Амадиро.

— На колко метра под повърхността се намираме? — попита Мандамъс.

— На около петнайсет. Има няколко нива. На това се съхраняват хуманоидните роботи.

Амадиро поспря, сякаш за да помисли, после уверено се обърна наляво.