Айзък Азимов - Роботите и империята

— Нека изчакаме и ще видим.

— Склонен съм да изчакам и да видя, но вие сам ще поискате да изпълните моята молба още много преди да сме постигнали пълен успех. И затова ви моля отсега да свиквате с тази мисъл.

— Всичко това, преди още да съм чул една дума — промърмори Амадиро. — Добре, вие сте член на Института и аз ще се постарая да свикна с вашите съкровени мечти, но нека вече приключим с тези предварителни преговори и да минем на въпроса как смятате да унищожите Земята.

Почти машинално Амадиро даде знак на роботите си, че не бива да запаметяват нищо от разговора. С лека усмивка Мандамъс направи същото за своите.

— Тогава нека започваме — рече Мандамъс.

Но не успя да продължи, защото Амадиро мина в настъпление.

— Сигурен ли сте, че нямате проземни убеждения?

Мандамъс изглеждаше смаян.

— Идвам при вас с предложение как да се унищожи Земята.

— Но все пак сте потомък на соларианката — от пета степен, доколкото разбрах.

— Да, сър, това е отбелязано в официалните документи. Какво от това?

— Жената от Солария е — и дълго време е била — близка… приятелка… протеже на Фастълф. Затова ми е странно, че не симпатизирате на проземните му убеждения.

— Заради моя произход ли? — Мандамъс бе искрено изумен. За миг ноздрите му се разшириха сякаш в изблик на раздразнение или дори гняв, но после всичко премина и той тихо добави: — Вие самият имате една също толкова дългогодишна близка… приятелка… протеже, а именно д-р Василия Фастълф, която е дъщеря на д-р Фастълф. Тя е потомък от първа степен. Струва ми се странно, че не симпатизира на възгледите му.

— В миналото и на мен ми се струваше странно — отвърна Амадиро, — но тя наистина не ги споделя и що се отнася до нея, отдавна престанах да се съмнявам в това.

— За мен също можете да да не се съмнявате, сър. Аз съм космолит и искам да видя космолитите начело на Галактиката.

— Много добре тогава. Продължавайте с описанието на вашия план.

— Така и ще направя, но — ако не възразявате — ще започна от самото начало.

Д-р Амадиро, астрономите са единодушни, че в нашата Галактика има милиони планети, подобни на Земята; планети, на които хората могат да живеят след съответното приспособяване на околната среда, но без да е необходимо геоложко преоформяне на терена. Атмосферата им е годна за дишане, има океани с вода, почвата и климатът са подходящи, съществува живот. Наистина, ако най-малкото в океаните няма планктон, атмосферата няма да съдържа свободен кислород.

Земите често са пустеещи. Но веднъж подложени на биологично тераформиране заедно с океаните, т.е. облагородени със земната флора и фауна, животът в тях започва да процъфтява и тогава те стават годни за обитаване. Стотици такива планети са регистрирани и изследвани, а около половината от тях са заети от заселниците.

Ала нито една от откритите до този момент планети не притежава огромното земно разнообразие и изобилие от форми на живот. На нито една няма по-голям или по-сложно устроен организъм от шепата безгръбначни от рода на червеите или насекомите, а в растителния свят — от папратовите храсталаци. За разум или някакво негово подобие не може и дума да става.

Амадиро слушаше подредените изречения и си мислеше: „Говори наизуст. Запаметил е всичко предварително.“ Размърда се в стола и рече:

— Аз не съм планетолог, д-р Манадамъс, но бъдете сигурен, не ми казвате нищо ново.

— Както споменах, д-р Амадиро, започвам от самото начало… Астрономите твърдят с нарастваща убеденост, че вече разполагаме с една представителна извадка на обитаемите планети в Галактиката. Всички тези планети — или почти всички — се различават осезаемо от Земята. По една или друга причина се оказва, че Земята е изумително уникална планета — еволюцията на нея е протекла с невероятна скорост и по изключително необичаен начин.

— Най-често споменаваният довод в подкрепа на това е — отбеляза Амадиро, — че ако в Галактиката имаше други разумни същества, достигнали нашата степен на развитие, те щяха отдавна да са забелязали експанзията ни и да са реагирали по един или друг начин.

— Точно така, сър — каза Мандамъс. — Всъщност ако в Галактиката имаше по-високо развити от нас същества, ние нямаше да имаме никакъв шанс за разрастване. Следователно, изглежда че ние сме единствените в цялата Галактика, които владеем пътуването през хиперпространството. Че сме единствените разумни същества, обаче не е съвсем сигурно, макар че съществува голяма вероятност да е така.