Айзък Азимов - Самите богове

— О, татко! — възкликна Дюа и доближи собствения си крайник до неговия, така че той изглеждаше замъглен и проблясваше леко през нейното вещество; но внимаваше да не го докосне, защото знаеше, че много ще го смути.

После той отдръпна крайника си и нейният увисна в празното пространство.

— Не забравяй Твърдите, Дюа — посъветва я той. — Те ще ти помагат. А сега… аз ще вървя.

Отиде си и повече никога не го видя.

И ето, че седеше, спомняше си сред залеза и непокорно съзнаваше, че много скоро Трит ще започне да се дразни от отсъствието й и да натяква на Один.

След това Один навярно щеше да й изнесе лекция за нейните задължения.

Пукната пара не даваше.

Один неясно долавяше, че Дюа е на повърхността. Без в действителност да се замисля, можеше да преценява в каква посока е и дори до известна степен — на какво разстояние. Ако бе размислил, навярно щеше да изпита неудоволствие, защото взаимното им усещане от дълго време вече се приглушаваше и без да е сигурен защо, изпитваше все по-силно чувство на някакво самоосъществяване. Всичко се развиваше, както се предполагаше, че трябва да стане; белег, че с напредването на възрастта тялото продължава да еволюира.

Чувството на Трит за взаимно усещане не намаляваше, но все повече се насочваше към децата. Явно настъпваше времето на полезно развитие, но колкото и важна, ролята на Родителя, така да се каже, беше доста обикновена. Разсъждаващия беше много по-сложен и Один изпита мрачно задоволство от тази мисъл.

Разбира се, Дюа представляваше истинската загадка. Беше толкова различна от другите Емоционални. Това озадачаваше и разстройваше Трит, правеше го още по-мълчалив. Понякога смущаваше и дразнеше и Один, но той познаваше също безкрайната способност на Дюа да предизвиква задоволство от живота, а изглеждаше малко вероятно едното да е независимо от другото. Раздразнението, което причиняваше понякога, беше малка цена за бурното щастие.

А може би странният живот, който водеше Дюа, също беше част от нормалния развой. Твърдите изглежда се интересуваха от нея, а обикновено те обръщаха внимание само на Разсъждаващите. Той изпитваше гордост — толкова по-добре за триадата, щом дори Емоционалната заслужаваше внимание.

Нещата вървяха, както се предполагаше, че трябва да се развиват. Това беше твърда като скала основа и именно това искаше най-много да чувствува до самия край. Някой ден дори щеше да узнае кога настъпва времето да продължи пътя и щеше да изпита желание да го направи. Твърдите го уверяваха, както разправяха на всички Разсъждаващи, но му казваха също, че собственото му вътрешно съзнание, а не съвет отвън, ще определи безпогрешно времето.

— Когато сам се убедиш — беше му казал Лостън по ясния, внимателен начин, по които Твърдите винаги разговаряха с Меките, сякаш полагаха усилия, за да ги разберат, — че знаеш защо трябва да продължиш пътя, тогава ще продължиш и триадата ти ще те последва.

— Не мога да кажа, че сега искам да продължа пътя, Твърд сър — бе отвърнал Один. — Имам още много да уча.

— Естествено, ляв-скъпи. Така чувствуваш, защото още не си готов.

Один помисли: „Как въобще ще усетя, че съм готов, когато никога няма и наум да ми мине, че вече няма какво да уча?“

Но не го каза. Беше напълно сигурен, че това време ще настъпи и тогава всичко ще разбере.

Сведе поглед да се разгледа, почти се забрави и протегна едното си око — дори и у най-възрастните Разсъждаващи винаги оставаха някои детски импулси. Разбира се, не беше необходимо да го прави. Чувствуваше се напълно добре, когато окото му си оставаше стабилно на мястото и се усещаше задоволително твърд; приятни, ясно различими очертания, гладки и закръглени в красиво съединени яйцевидни форми.

Тялото му не притежаваше странно привличащия блясък на Дюа и приятната набитост на Трит. Обичаше ги и двамата, но не би сменил тялото си за нито едно от техните. Както и разума си, естествено. Разбира се, никога не би го споменал, защото не желаеше да нарани чувствата им, но не преставаше да е благодарен, задето не притежаваше ограничения ум на Трит или (дори повече) капризния интелект на Дюа. Предполагаше, че това не ги обременява, защото не познаваха нищо друго.

Отново започна ясно да усеща Дюа и съзнателно притъпи това си чувство. В този миг не изпитваше нужда от нея. Не че я желаеше по-слабо, но просто изпитваше все по-силни подтици в други насоки. Това беше част от съзряването на Разсъждаващия — да намира все повече задоволство в упражненията на ума, които могат да се правят само самостоятелно или с Твърдите.