Айзък Азимов - Самите богове

Въпреки всичко Дюа нямаше нищо против Трит. С изключение на сливането не му обръщаше много внимание. Один беше нещо друго. Отначало я вълнуваше; само присъствието му я караше да заблестява и изредява. И някак си фактът, че е Разсъждаващ, го правеше още по-вълнуващ. Не разбираше собствената си реакция спрямо него; беше част от личната й чудатост. Беше свикнал с нея… почти.

Дюа въздъхна.

През детските си години, докато все още мислеше за себе си като за самостоятелно същество, а не като за част от триадата, тя по-силно осъзнаваше чудатостта. Много повече я караха да я усеща другите. Дори толкова дребно нещо като излизането на повърхността вечер…

Обичаше да е на повърхността вечер. Другите Емоционални я наричаха студена и мрачна, разтреперваха се и се свиваха, когато им описваше обстановката на повърхността. Бяха готови да излизат в топлото пладне, да се изтягат и да се хранят, но именно това правеше средата на деня скучна. Дюа не обичаше да попада сред безсмислено бъбрещите им групички.

Разбира се, трябваше да се храни, но много по й харесваше вечерното време; тогава храната беше малко, но всичко изглеждаше неясно, тъмночервено и тя оставаше самичка. Естествено, когато разправяше на другите, описваше всичко като много по-студено и по-тъжно, за да види как се втвърдяват ръбовете им при мисълта за студа, поне доколкото това беше възможно за младите Емоционални. След известно време започваха да си шепнат, да й се присмиват… и я оставяха на мира.

Малкото слънце бе опряло в хоризонта с тайнствената си червенина и само тя беше тук, за да го наблюдава. Просна се настрани, изду се, като поглъщаше следите от остатъчната топлина. Бавно я предъвкваше, наслаждаваше се на възкиселия, невеществен вкус на дългите вълни. (Не беше срещала друга Емоционална, която да признае, че й харесват. Не беше в състояние да обясни, че за нея този вкус е свързан със свободата; свобода от другите, когато можеше да остава сама).

Дори сега самотата, студът и наситеното тъмночервено я върнаха към онези дни преди триадата; още по-ярко й припомниха нейния Родител, който я следеше тромаво, като постоянно се опасяваше, че може да се нарани.

Беше внимателен и предан към нея като всички Родители; по традиция повече към малките-средни, отколкото към другите две. Това й досаждаше и понякога си мечтаеше за деня, когато ще я напусне. Накрая Родителите винаги напускаха; а колко й липсваше, когато това най-после се случи.

Беше дошъл да й го съобщи колкото може по-внимателно, въпреки затрудненията, които изпитваха Родителите при изразяване на чувствата си с думи. През онзи ден тя избяга от него; не от лоши чувства; не защото подозираше какво ще й каже; само от радост. По пладне успя да намери едно специално място, натъпка се в необичайно усамотение и я изпълни странно сърбеливо усещане, което я караше да се движи, да действува. Плъзгаше се по скалите, като оставяше ръбовете си да се припокриват с техните. Знаеше, че това е изключително неприлично за всички, освен за бебетата, но въпреки това й се стори едновременно и възбуждащо, и успокояващо.

Накрая Родителя я намери, застана край нея, мълча дълго време присвил и уплътнил очите си, сякаш, за да не допусне в тях да се отрази и най-малката светлинка от нея; да поглъща с погледа си колкото може повече от нея; и това да трае колкото е възможно по-дълго.

Отначало тя само отвърна на погледа му, смутена от мисълта, че я е видял да се отърква в скалите и се срамува заради нея. Но не долови никакво излъчване на срам и най-после съвсем смирено запита:

— Какво има, татко?

— Ами, Дюа, време е. Очаквах го. Навярно и ти си го чакала.

— Какво време?

Сега, когато мигът бе настъпил, Дюа упорито не искаше да проумее за какво става дума. Ако откажеше да узнае, значи нямаше да има нищо, което да разбере. (Никога не можа да се отърве напълно от този навик. Один твърдеше с възвишения си глас — използуваше го понякога, когато го завладяваше по-силно значимостта на факта, че е Разсъждаващ, — че всички Емоционални били такива.)

— Трябва да продължа пътя. Вече няма да съм при теб — каза Родителя й.

После само стоеше и се взираше в нея, а тя не успя да промълви нито дума.

— Ще съобщиш на другите — нареди й той.

— Защо?

Дюа се извърна непокорно, очертанията й бяха неясни и ставаха все по-размити, тъй като се опитваше да изредее. Искаше да изредее напълно, и естествено, не успяваше. След известно време започна да я боли и да се чувствува притисната, затова отново се втвърди. Родителя дори не я смъмри и не каза, че ще бъде неприлично някой да я види така разредена.