Айзък Азимов - Битката за Фондацията

Професорът не беше сигурен какво мисли Комисията за него — вероятно и членовете й още не бяха съвсем наясно. Независимо дали го смятаха за пророк или за странен чудак, те считаха за свой дълг да знаят по всяко време къде е той, а това означаваше, че докато не решат нещо друго, Селдън винаги ще бъде в безопасност.

Лек ветрец изду наситеносиньото наметало, което падаше на дипли върху гащеризона му, и разроши няколкото бели кичура коса, останали на главата му. Той погледна през перилата и видя гладкото, безшевно стоманено одеяло отдолу. Хари знаеше, че под одеялото бумтят машините на един много сложен свят. Ако куполът бе прозрачен, човек би могъл да забележи бързо движещите се коли; гравилетите, профучаващи през заплетената мрежа на свързаните помежду си тунели; хиперкорабите, които се товареха и разтоварваха със зърно, химикали и скъпоценности, предназначени практически за всички светове в Империята.

Под блестящата метална обвивка протичаше животът на четиридесет милиарда души, всеки със своите грижи, радости и драми. Той обичаше тази гледка — тази панорама на човешките постижения — и сърцето му се свиваше при мисълта, че само след няколко века всичко, което се простираше под него, щеше да тъне в руини. Големият купол щеше да бъде издраскан и раздран, за да открие изоставена пустош, била някога център на цветуща цивилизация. Селдън тъжно поклати глава, защото знаеше, че нищо не може да предотврати трагедията. Но той също така знаеше, че от земята, оголена от последните битки на Империята, ще поникнат живи филизи и че Трантор някак си пак ще се възроди като жизненоважен член на новата държава. Планът предвиждаше това.

Професорът се отпусна на една от пейките, ограждащи терасата. Кракът му болезнено пулсираше; пътешествието се бе оказало малко дълго за него. Да, обаче си заслужаваше да хвърли още веднъж поглед на Трантор, да почувства въздуха и да зърне огромното небе над себе си.

Селдън се замисли с тъга за Уонда. Вече рядко виждаше своята внучка, а когато това се случваше, Стетин Палвър неизменно беше с нея. През трите месеца, откакто се бяха срещнали, тя и Палвър бяха неразделни. Уонда уверяваше дядо си, че Проектът изисква постоянни занимания, но той подозираше, че нещата са по-дълбоки от обикновеното отдаване на работата.

Спомни си издайническите знаци от ранните си дни с Дорс. Сега забелязваше същото в начина, по който двамата млади се гледаха с напрежение, породено не само от интелектуалната възбуда, а и от емоционалното им състояние.

Освен това изглеждаше, че по природа Уонда и Палвър се чувстват по-добре насаме, отколкото с други хора. Всъщност Селдън бе открил, че когато наоколо нямаше никой освен него, внучката и помощникът й дори не разговаряха. Менталическите им способности бяха достатъчно развити и те не се нуждаеха от думи, за да общуват.

Останалите участници в Проекта не знаеха за техните уникални възможности. Хари бе сметнал за по-добре да не говори за работата на менталиците, най-малкото докато ролята им в Плана не бъде точно определена. Всъщност самият План беше строго начертан, но само в главата на Селдън. Щом се наместеха още няколко отделни късчета, щеше да го разкрие на Уонда и Палвър, а някой ден, при необходимост, на още един или двама души.

Хари се изправи бавно и сковано. Трябваше след около час да се върне в Стрилинг, за да се срещне с внучката и приятеля й. Те бяха оставили съобщение, че имат голяма изненада за него. Професорът се надяваше това да е още едно камъче от мозайката. Хвърли последен поглед на Трантор и преди да се обърне и да тръгне към ескалатора с гравитационно отблъскване, се усмихна и тихичко произнесе: „Фондация.“

Хари Селдън влезе в кабинета си и видя, че Уонда и Палвър вече са пристигнали и седнали около масата за конференции в другия край на стаята. Както беше обичайно за тях двамата, в помещението цареше тишина.

Изведнъж Хари рязко спря, защото забеляза, че с тях седи нов човек. Колко странно — в компанията на други хора от учтивост Уонда и Палвър обикновено преминаваха на стандартен говор, но сега нито един от тримата не си отваряше устата.

Селдън изгледа новодошлия — чудноват на вид мъж на около тридесет години, с късогледо изражение, получено от прекалено дълго учене. „Ако не беше твърдото очертание на брадичката му — помисли той, — може би щях да го отхвърля като безперспективен, ала това очевидно би било грешка.“ Лицето на мъжа излъчваше и сила, и мекота. „Лице, заслужаващо доверие“ — реши професорът.