Айзък Азимов - Фондацията

Велик психолог като Селдън би могъл да разкрие достатъчно човешките емоции и реакции, за да е в състояние да предвиди в широки линии историческия развой на бъдещето.

А това означаваше…хммм!

Лорд Доруин смъркаше енфие. Също така имаше дълга коса, сложно и съвсем очевидно изкуствено накъдрена; към нея бяха прибавени пухкави руси бакенбарди, които той приглаждаше с привързаност. Освен това правеше прекалено точни изявления и не произнасяше буквата „р“.

В момента Хардин нямаше време, за да се сети за още причини, поради които веднага изпита неприязън към благородния канцлер. О, да, елегантните жестове на едната ръка, с които придружаваше думите си, и преднамереното снизхождение, с което даваше и най-простото съгласие.

Но все пак сега проблемът беше да го намери. Преди половин час той бе изчезнал заедно с Пирен — беше се скрил добре, да го вземат мътните!

Хардин беше напълно уверен, че личното му отсъствие по време на предварителните обсъждания щеше да е много удобно за Пирен.

Бяха видели Пирен в това крило и на този етаж. Просто трябваше да наднича през всяка врата. Някъде към средата той възкликна „Аха!“ и влезе в затъмнената стая. Профилът на лорд Доруин със сложната му фризура се открояваше ясно забележимо пред осветения екран. Той вдигна поглед и каза:

— А, Хадин. Несъмнено нас тъсите? — предложи му кутийката си с енфие, прекалено украсена и както забеляза Хардин, доста посредствено изработена, беше му отказано учтиво, тогава той смръкна малко от праха и се усмихна чаровно.

Пирен се намръщи, а Хардин посрещна недоволството му израз на пълно безразличие.

Единственият звук, който наруши последвалото кратко мълчание, беше щракването на капачката на кутийката за енфие на лорд Доруин. После той си я прибра.

— Голямо постижение е тази ваша енциклопедия, Хадин поде той. — Подвиг, наистина, който се наежда до най-великите завоевания на всички вемена.

— Повечето от нас мислят така, милорд. Но това постижение все още не е напълно постигнато.

— От малкото, което видях от ефикасността на вашата Фондация, не изпитвам опасения в това отношение — каза тон и кимна към Пирен, който отговори с възхитен поклон.

„Голям любовен празник“, помисли си Хардин.

— Не се оплаквам от липса на ефикасност, милорд, а по-скоро от определения й излишък при анакреонците — макар и в друго, по-разрушително направление.

— Ах, да, Анакеон. — Пренебрежително махване с ръка. — Аз идвам оттам. Съвсем ваваска планета. Напълно невъобазимо как човешки същества могат да живет тук в Пеифеията. Липса на елементаните изисквания за култуния джентълмен; липса на най-основни неща, необходими за комфота и удобството — окончателната западналост, в която…

Хардин го прекъсна сухо.

— За съжаление анакреонците разполагат с всичко необходимо за водене на война и всички основни средства за разрушение.

— Точно така. Точно така. — Лорд Доруин изглеждаше раздразнен, че го прекъсват, преди да се е доизказал. — Но сега няма да говоим за абота, нали азбиате. Наистина, дуго ме занимава. Доктау Пиен, няма ли да ми покажете втоия том? Моля ви.

Светлините загаснаха и в следващия половин час Хардин можеше да е и на Анакреон, ако се съдеше по вниманието, което му обръщаха. Книгата, която се точеше на екрана, нямаше много смисъл за него, а и той не си направи труда да я следи, но лорд Доруин от време на време проявяваше съвсем човешка възбуда. Хардин забеляза, че в миговете на вълнение канцлерът произнасяше буквата „р“.

Когато светините отново светнаха, лорд Доруин каза:

— Пекасно. Наистина пекасно. Случайно не се ли интеесувате от ахеология, Хадин?

— А? — Хардин се сепна от абстрактния си унес. — Не, милорд, не мога да го твърдя. По първоначални намерения съм психолог, а по окончателно решение — политик.

— Аха! Несъмнено интеесни занимания. Самият аз, знаете ли — той смръкна огромна порция енфие, — се занимавам по малко с ахеология.

— Така ли?

— Негово превъзходителство — намеси се Пирен — има задълбочени познания в тази област.

— Е, може и да имам, може и да имам — отвърна негово превъзходителство самодоволно. — Наистина съм свъшил огомна абота в тази наука. Всъщност зная изключително много. Чел съм Джоудън, Обиаси, Коумил… всичките, така да се каже.

— Разбира се, чувал съм за тях, но никога не съм ги чел — каза Хардин.

— Би трябвало да намеите веме някой ден, даги пиятелю. Ще имате голяма полза. Ами смятам, че си стуваше да дойда тук в Пеифеията, за да видя този екземпля на Ламет, Можете ли да повявате, в моята библиотека няма нито едно копие. Между дугото, доктоу Пиен, нали не сте забавили обещанието да ми танскопиате едно копие за мен, педи да замина?