Даниел Апостолов - Спящата Катерица

Айде бе, скапаняк! — излая ефрейторът. — Айде пак бе!

Тегли му няколко ритника с подкованите си военни ботуши и го изправи за яката. Аскър примижа, за да не прочете ефрейторът, какво пише в очите му.

Остригаха го като овца — оставиха му някакви си части от милиметъра. Ефрейторът, който го бе наблюдавал съсредоточено през цялото време, се изпика върху купчината блестяща коса, защото знаеше, че това ще го подтисне още.

Бълхите и въшките бяха най-хубавото нещо, което се случи на Аскър, докато отслужваше първите седем месеца от десетгодишната си служба.

Като малък бе получил добро военно обучение от баща си и по-големите братя. Знаеше как да се бие с петима въоръжени с ножове противници, брадвата в ръцете му носеше ужас, който по-добре да не те спохожда, лъкът и стрелата бяха част от ръката му, а рицарският бой течеше в жилите му.

Но никой не му беше казал, как може ад се бори срещу една система.

Защото повечето му опити завършваха в карцера, с бой, или с двете заедно.

— Изчезни! — кресна генералът. Аскър тръгна по инерция в обратна посока, но го спряха думите: — Редникът да остане!

Аскър послушно се върна обратно при ранения генерал. Беше благодарен за това, защото скинарската прическа правеше обедното слънце нетърпимо, а генералът се излежаваше в прохладна сянка.

Кой си ти? — попита генералът.

Аскър Кедърууд, редник, набор 994, 4-то поделение на седми полк на строителни войски.

Откъде си?

Източни прерии, Кедърууд.

Мдаа. — генералът поглади брадичка. — За какво са те хванали тук?

Извърших престъпление, сър.

Какво престъпление? — на генерала започна да му става интересно.

Нанесох се незаконно в хотелска стая, сър. А след това оказах съпротива при залавянето.

Аха. — поразмисли малко. — Как така си се нанесъл незаконно в хотелска стая?

Вечерта бяхме платили за стая. На сутринта се оказа, че дори името ни не е вписано в регистрационната книга. Преплитане на линиите на съдбата и изкривяване в съдбовно-временния континуум.

Да, — кимна бавно генералът. — Разбирам.

После замълча, сякаш премисляше казаното. Най-накрая отправи към Аскър изпитателен взор.

Харесва ли ти войниклъка, момче?

Пътят към истинския мъж и добрия патриот, отдаващ силите си за благото на нацията, минава през казармата, сър!

Генералът изглеждаше доволен.

Отивай да работиш сега, — каза той с дълбок и мъдър глас. — Ще те повикам отново.

Аскър отиде да работи и дойде пак, когато го повикаха отново.

Ще бъдеш прехвърлен към пехотния корпус под мое началство, — уведоми го генералът. Аскър мълчеше като пън. — Сега отиди с този човек и пригответе всичко за продължаване на пътя.

Този човек беше лейтенант, облечен в униформата на елитните войски. В очите му се забелязваше някакво присъствие на друго, освен псувни и ритници. Това обнадежди Аскър и той с радост пое по петите му, до мястото, където ковяха каруца за генерала, тъй като не беше в състояние да язди.

Още три месеца изкара той в строителни войски, докато генералът оздравее. След това се премести на едно ново място, което беше във всяко отношение по-малко противно от предишното и където не трябваше да охранява задника си с бой и да бди над девствеността му като орел.

Онова, на което казармата научи по-късно Аскър беше, че със злото трябва да се воюва. Научиха го пространните лекции на генерала, в които се говореше за морал, закон, права, враг, държава, справедлив съд и други такива страхотии, от които кожата ти да се смъкне сама надолу по гърба. Със злото трябва да се воюва! Къде си, Зло? Ела да воюваме заедно! В такива случаи Аскър добавяше само: Д̀еба скапаната система! И се молеше злото да се страхува от нея по-малко, отколкото той.

През времето, когато беше отделен от Криси, Аскър ходи с няколко гаджета, но всеки път му писваше много бързо, а и заради военните задължения не му оставаше много време за тях. Бяха отегчителни млади катерици, дори понякога кучки. Липсваше им нещо, което Криси притежаваше, и много дълго той не можеше да разбере, какво е то. (Отговорът лежеше някъде в бъдещето и до него водеше един живот, който сигурно би заставил Мървин да записука от щастие над своя собствен.)

Дните ставаха седмици, седмиците — месеци, а те самите скочиха отвъд прага на една нова година. Аскър навърши осемнадесет и влезе с единия крак в гроба.

Когато съседното кралство обяви война.

Аскър беше виждал много чудеса през живота си. Беше срещнал Криси. Беше летял на килимче в компанията на бивша лисица. Беше погребал прекрасна чуждоземна принцеса под клоните на одухотворено дърво… Къде бяха сега чудесата!!? Той предполагаше, че това е свързано по някакъв начин с морала и психиатричните клиники. Само че връзката му се изплъзваше като хлъзгав логически сапун. Живееше някак си, без да отдава особено значение на този факт и очакваше някакво чудо. По дяволите, чудеса ставаха непрекъснато! Именно заради това животът беше интересен!