Даниел Апостолов: Спящата Катерица

Аскър отново погледна Духчето. И то, като него, беше подпряло с ръце брадичката си, с лакти на колената, а безплътните му крачета се клатеха, провесени от камъка.

В този момент Скелетът започна да разправя приказки на ужасите и Аскър насочи вниманието си натам.

Мляскащите звуци и задавеното хълцане на стомашните спазми идваха от Ъгъла за Хранене. Той беше левият ъгъл до вратата, където Аскър не беше допускал досега никого. Не защото не искаше да сподели храната си. Беше го страх единствено някой от любимците му да не се разболее или да не роди деца мутанти. Хранеше се винаги сам — поне щеше да е сигурен, че повръща сам.

Трапезата завърши със сърбане и зловонно оригване. След това Аскър отнесе обратно каменната си купичка, за да се напълни за следващото ядене. Малкият Зеленясал Дух беше изчезнал. Аскър се опъна на земята и заспа.

Щрак!

Изтракване.

Щрак?

Аскър се събуди. Не от глад. Това усещане го беше напуснало след първото хранене.

Не от звука. Той се беше превърнал в нещо като тиктакането на часовник.

От светлината Някой беше внесъл истинска светлина.

Той скочи на крака и се огледа замаяно.

Беше надзирателят със запалена факла. Носеше белезници. Отпред, пред бронираната врата, се чуваха приглушените гласове на придружителите.

Тук. — каза надзирателят. Аскър се приближи колебливо.

Айдееееееее! — изрева надзирателят и го запрати в стената. Аскър изпита само половината от болката, защото тежеше два пъти по-малко от преди.

Надзирателят го хвана за косата и го помъкна навън. Аскър с мъка се изправи и тръгна сам. Белезниците изщракаха около китките му.

Мина покрай Зеленясалите камъни. Малкият Зеленясал Дух беше там, осветен от факлата. Това беше една измършавяла пиявица.

Там беше и любовницата на Малкия Зеленясал Дух. Една невзрачна измършавяла жаба.

Аскър затвори очи. Точно преди това зърна копанката с храна.

Зле приготвени макарони.

Облекчено преглъщане.

Движи!

Изблъскаха го така, както „грубо“ е близване от любимото куче. Аскър удари главата си някъде и светът почерня.

Беше изтекъл седмият месец. Отнесоха го някъде и, когато се събуди, той беше неприятно изненадан.

Криси стана от леглото и откачи бялата си мантия от пирона. Дървото пак беше пуснало смола и я беше омацало, за което бе възнаградено със среден пръст и ръмжащ коментар.

Зеленото блуждаещо огънче, кацнало на пръчката си насред хралупата, засили светлината. Момичето препаса ножа и среса непокорната си коса. Някои от обитателите й я напуснаха завинаги. Утрините бяха наистина тежко изпитание за тях.

Вятърът развя кожената завеса на входа на хралупата. Един слънчев лъч пробяга по стените. Криси я отметна и излезе навън.

Тревата и боровите иглички по земята бяха свежи и мокри. Над Поляната на самодивите, която блестеше през стволовете на дърветата под ослепителното утринно слънце, се носеше тънка влага.

Синти беше на чешмата и миеше лицето и ръцете си. Откъм потока долиташе смехът на Лайла и Далила, които се къпеха. Някъде отляво се чуваше как Голямата Катерица мъмри някого. Всичко това се смесваше със звъна на рапирите, докато Бейби и Марги се упражняваха на Поляната на самодивите.

Криси се запъти към чешмата. Поздравяваха я от всички страни и тя поздравяваше на всички страни. Голямата Катерица й помаха. Криси и се усмихна. После насочи усмивката си към Арли, петгодишното хлапе, което бяха прибрали преди месец и сега пак се беше провинило. То се възползва от възможността да зареже старата вещица и изтича към Криси.

Арли! — извика след нея Голямата Катерица. — Тук, момичето ми! Веднага тук!

Бягай! — подкани я Криси и я побутна обратно. Момиченцето с нежелание се върна при, както й се струваше по-правилно да я наричат, Голямото Конско.

Денят обещаваше да е хубав. Щеше да има квалификационен турнир за участничките в Похода, след това вечерта беше напълно свободна и до полунощ всички имаха право да се занимават с каквото си искат.

След около час момичетата се отправиха към Храма, където на масата беше сервирана закуската. Голямата Катерица им даде последни наставления преди турнира и започнаха да се хранят.

Орденът на Белите Катерици наброяваше двадесет и седем момичета, които нямаше къде да отидат, освен в манастир, а манастирите бяха по-зле от лепенка върху катерицата. Орденът се наричаше орден само заради гръмкото звучене на думата. По-скоро напомняше подготвителни курсове за купон. Блъскаха яко — преходи, упражнения с различни видове оръжия, психоконтрол и други такива, но освен това всяка седмица в сряда правеха купон, където идваше всичко живо и разгонено в радиус от десет километра. Купонът при Белите Катерици.