Даниел Апостолов: Спящата Катерица

В един от ъглите, в които Аскър никога не ходеше за да се чувства нещастен, имаше ръждясали вериги, прекарани през халка в стената. На другия им край имаше стари кости от крайници — два крака и две ръце, прикачени за останалата част от скелета. Петата верига висеше самотна — главата се беше откачила и се беше изтърколила някъде отстрани, до канавката, върху решетката, където се ходеше по нужда.

Това беше Големият Призрак. Аскър искаше да му даде име. Отначало му беше приятно да си мисли, че това е Ким Бейсинджър. После скелетът претърпя хиляди превъплъщения — беше вокалът на Аеросмит, беше американския флаг, беше Кралят на Живите в онзи свят, където отиват мъртвите, когато оживеят. Беше и просто Скелетът, който шаваше насам-натам и говореше безполезни заклинания с дълбок гробовен глас.

Нощем канавката на отходната система излъчваше зловещо зелено сияние. Или поне Аскър си представяше, че тя го прави, когато си представяше, че е нощ.

Прилепът, който живееше някъде наблизо, но рядко се показваше, беше Батман — един мъничък Батман, който да скапва настроението ти, когато си в ъгъла и имаш нужда да се почувстваш още малко по-нещастен.

Често старата факла, забита в отвор в стената, гореше. На нейна светлина при новолуние няколко бебета вампирчета се лигавеха в мърсотиите по пода, а дългите им кучешки зъбки щръкваха, когато се заливаха в детски смях.

Криси също прекарваше отредените й в самота часове полудявайки, но по свой си начин. Затворът й се изпълни с дуум-прасета, баби-педераси, полуфабрикати с пушки и барони. Тя бродеше с часове наред с насочено пред себе си оръжие и ги разстрелваше. Газеше в радиоактивни езера и търсеше скрити врати. Сънищата и представите й се сляха и тя загуби способността си да ги различава.

Докато един ден, както блуждаеше из килията си насън, съвсем случайно тя направи нещо на една от стените, част от каменните блокове се повдигна безшумно нагоре и тя прекрачи прага на тайно подземие, което извеждаше навън — сред белия свят.

Събуди се от песента на птичките. Този пронизителен звук застави ушите й, отвикнали от горската тишина, да пищят. Бледата предутринна светлина я заслепи и небето й изглеждаше като разтопено, врящо желязо.

Свежият прохладен въздух изгори гърдите й и тя с закашля.

След което вече беше някъде във въздуха, пищяща и захилена до уши, без да е в състояние да направи каквото и да е друго. Парцалите, висящи по нея, замърсиха околната среда и тя се хвърли в кристално чистия вир на поточето, което си играеше наблизо. Поточето се плискаше надолу по склона и после през малката долина, под снизходителния покрив на боровата гора.

Водата й се стори като топла майчина прегръдка.

Криси Саулър. Да я бяхте видяли в този момент — отслабнала малко повече от необходимото, с чудесна дълга до кръста коса, очи, заслепяващи слънцето и одежди, с каквито Майката Природа я бе довела на тази земя.

Минералите разтвориха онези неща, които се бяха налепили по кожата й — по сложни по строеж от отношенията в „Пътеводна светлина“ и по-страшни от химическа война.

Целебната кал, която се надигна сред водните вихри от дъното, изцери раните й.

Едно семейство пъстърви разочаровано се заизнизва нагоре по течението.

Някой я наблюдаваше от брега.

А кога ще дойде? — попита Аскър. Беше подпрял брадичка на дланите си и лежеше по корем върху персийския килим на нечистотията.

Ами тя ме навестява най-вече в неделя. — отвърна му Малкия Зеленясал Дух. — Тогава е най-спокойно — в радиус от километри не остава жива душа.

Значи казваш, че е хубава! — Аскър въздъхна замечтано.

Истинска красавица! — потвърди Малкия Зеленясал Дух. — Има две прекрасни, кръгли очи! Очи, черни като нощта, и в тях проблясват само две дяволити пламъчета.

Аскър веднага си представи Криси.

А, не. — прекъсна го Духа, който по свръхестествен начин беше прочел мислите му. — Косата й е зелена и усойна като на гъста гора… — в гласа му се прокрадваше копнеж. — Освен това е мъничка, съвсем мъничка, колкото мен, а не колкото теб.

Аха.

Настъпи кратка тишина. Батман се плъзна безшумно покрай Аскъровото лице и го обърса със студени криле. Аскър му кресна нещо обидно.

Тя обеща да се оженим и да си имаме деца! — продължаваше с отнесен глас Духа. — Много-много Малки Зеленясали Духчета, които ще изпълнят света…

Ключът на килията се превъртя, вратата се отвори и след изтракването на копанката с храна бързо се затвори. Щрак!