Даниел Апостолов: Спящата Катерица

Голямата Катерица, старата вещица, която беше майка, баща и двигател на всичко, се грижеше добре за възпитаничките си. След като изкарваха задължителните два месеца на юркане, през които ги уморяваше от дисциплина, работа и крясъци, в общи линии си живееха добре и се радваха на особеното й снизхождение. Храна имаше винаги, хралупите бяха ароматно и топло жилище, скуката живееше на другия край на света и думата девственост предизвикваше презрителен смях. Какво друго може да иска една истинска Катерица?

Походът, за който стана дума по-горе, беше мероприятие, организирано от Стария Бор, един пъргав дядка, който спохождаше хралупата на Голямата Катерица доста често. Той си живееше сам на другия край на гората, като поддържаше постоянна връзка със събитията, които ставаха в държавата и следеше рицарските турнири.

Старият Бор организираше Похода всяка година, като избираше шест момичета от Ордена на Белите Катерици и ги изпращаше по света да вършат пакости, да създават вълнения, да предизвикват полицията и да саботират военното производство. Миналата година Маргарита, една от първите катерици, постъпили в Ордена, беше подпалила Кралския дворец и заради това беше удостоена от Голямата Катерица с честта да бъде Майка в Храма, т.е. получи разрешение да има дете, да се омъжва, ако иска и да ходи с гаджето си да живее където иска. Маргарита се ожени за Майстора, крал на едно далечно царство, роди си бебето в Храма и сега беше кралица. Ето така Голямата Катерица си уреждаше могъщите съюзници, а след това и проблемите с правителството, което се опитваше да обяви Гората на Белите Катерици за национален парк, а самите Бели Катерици, поради едно глупаво недоразумение, бяха вписани в Червената книга.

Тази сутрин Старият Бор беше посетен от брат си, офицер в Стор Лиа-Дел-ската полиция, който винаги се възмущаваше от онзи кръг с ’А’ в него и една стрелка надолу, който дядката беше нарисувал с бял тебешир на вратата на колибата си. Отвътре, естествено, за да не го измие дъждът.

Здравей, братко, — каза Бил Мейсън с онзи глас, който намеква както за братска обич, така и за глождещо чувство за дълг, че този, когото нарича собствен брат, би трябвало да е в затвора за политически престъпления. Беше глас, присъщ на хора, които имат множество принципи и високи цели за благото на нацията.

Старият Бор изкудкудяка от щастие. Срещите с брат му подхранваха като с масло манията му за величие.

Били, как си, скъпи друже!? — провикна се той и се хвърли да го прегръща. Офицер Бил Мейсън изтърпя това с благородно изражение на отвращение. Дори си позволи да го потупа но гърба.

Седни по дяволите! — не млъкваше Стария Бор и потриваше ръчички. — Искаш ли кафе? А коняк? Не?! Но как може, вече мина осем часът! Не пиеш сутрин! О, Господи, бях забравил.

Като компенсация за отказа на брат си, Старият Бор изля двеста грама в гърлото си. То измърка доволно за още. Не му се наложи да чака дълго.

Един осъдителен поглед лазеше по бутилката. Старият Бор я изтръска, и погледът падна.

Е! — извика той, след като изненадващо престана да е навсякъде из малката стаичка и седна на един пън. — Днес ти е свободен ден, така ли?

Брат му кимна с едно уравновесено движение.

Защо, — попита той, след като реши, че е настъпил моментът за това, — всички маркировки в гората са заменени с цветни … — той се затрудни да произнесе думата и посочи вратата зад себе си.

Ааа, това ли! — Старият Бор подгря гърло за отговора. — Вчера беше много хубав ден и ми се прищя да строя едно добро дело.

Това дело не е добро! — каза Бил Мейсън с леко поучителен, леко разсърден тон, без да пропуска и нотките на братска обич. — Сега вече никой не е в състояние да се ориентира в тази гора.

Аз съм доказателство на противното. — изхили се Старият Бор.

Исках да кажа, че нито един турист или гражданин не би могъл да се ориентира.

Каза го така, давайки се разбере, че подобни евтини номера не могат да го смутят.

Именно това имах предвид. Опазване на околната среда. Няма вече пластмасови чашки за кафе.

Гъл, гъл.

Бил Мейсън въздъхна. Реши да смени темата. Когато станеше дума за екология не се чувстваше в свои води. Когато замиришеше на барут и кръв, виж, тогава бе истинска пъстърва.

Имал ли си някакви неприятности с престъпността? — поинтересува се той, сякаш по професионален навик.

Ами, — отговори Старият Бор, — Престъпността никога не забравя, кой е брат ми!

Ако не беше една нотка на ирония, която го загложди, Бил Мейсън беше готов да се почувства поласкан.