Даниел Апостолов - Спящата Катерица

В крайна сметка цялата група се събра в подножието на крепостта. Претърсиха руините основно, като не попаднаха на нищо интересно — само прах, каменни срутвания и бурени, прорасли в по-влажните ъгълчета.

Пътят към кулата беше осеян с препятствия, така че отне известно време. Събраха се пред ниската й сводеста вратичка. Небето на изток започваше да дрезгавее. Момчетата бяха уморени и единственото, което искаха, беше са си свършат по-бързо скапаната работа и да отидат да спят. „Нула Седем“ също искаше по-скоро да я поставят в килията, че да се разкарат от главата й.

Двама от стрелковите придружиха командира и момичето във вътрешността. Останалите останаха да охраняват.

Катереха се мълчаливо по студената стръмна вита стълба. Дори очилата за нощно виждане не помагаха особено. Затова наоколо хвърчаха три стробоскопни огъня.

Според плана трябваше да доставят „Нула Седем“ на третия етаж, но там се оказа, че няма нищо. Това малко ги озадачи.

Къде, по дяволите, е вратата? — попита Аскър, опипвайки грапавата влажна стена. Единственото, което откри, бяха спомените от затвора. „Нула Седем“ до него въздъхна.

От разузнаването бяха сигурни в местоположението на целта. — каза тя. — Да не би да сме объркали етажите?

Аз мога да броя до три. — отвърна кисело Аскър. — Едва ли бих объркал най-голямото число, което знам.

Шефе! — обади се „Стрелкови 1“. — Мисля, че попаднах на нещо!

Аскър отиде да види.

Умряло куче. Блестяща находка. — каза той. — Сигурно искаш да си я занесеш у дома. Там може би ще те похвалят, потупат по рамото и ще ти връчат медал за храброст.

Много смешно. — обади се скептично „Стрелкови 2“. — Абе момче, тебе Бил Козби ли те е кърмил?

Ъъъ, сори, командир! — добави забързано след това.

Добре, ский ся. — поде отново „Стрелкови 1“. — Ставаше дума за ръчката.

Да не си го надървил, — започна „Стрелкови 2“, — щото …

Почакай! — Аскър хвана някакъв ръждясал лост, стърчащ до трупа от пода. Дръпна го към себе си. Нещо изпращя и изгнилият метал се отчупи.

Дай аз. — пресегна се „Стрелкови 2“.

Побутна го в другата посока. Остатъкът от лоста се плъзна меко и прещрака.

Освен това подът се отмести и ги остави да паднат от два-три метра височина в малка смърдяща килия, постлана с остатъци от принцеса и копринени дрехи. „Нула Седем“ надникна през ръба отгоре.

Хей, как сте!?

Добре, — Аскър се изправи делово, изглаждайки подгизналата си от водата в локвите по пода униформа. — А сега обратно.

Протегна се, и нали беше дълго копеле, улови се за ръба на квадратния отвор и се изтегли. После с „Нула Седем“ помогнаха на двамата стрелкови.

Е, — обърна се към нея Аскър. — Май че бяхме до тук. Сега е време да те оставим да си вършиш по-нататък работата.

Стиснаха си ръцете, после я спуснаха и заслизаха по стълбите. Аскър се задържа за няколко секунди.

Внимавай, да не те изнасили някой змей! — провикна се той. — Успех!

Последва другарите си.

Дрезгавината беше понабъбнала. Грохотът на битката едвам се чуваше. Небето изглеждаше спокойно.

Следвайки указанията, отрядът се оттегли сред хълмовете, където щеше да почине и да изчака още двадесет и четири часа.

В същото време няколко вражески военни бази отвориха секретните хангари и пуснаха седем огнедишащи змея. Чудовищата направиха по няколко кръга, за да пораздвижат мускул и се отправиха на изток. Господарите им бяха обещали голяма плячка. Миризмата на пушек и озон, която надушваха още от тук, ги възбуждаше. Летяха ли, летяха. Биостимулаторите ги караха да се чувстват непобедими. Само че поради изтичане на информация някой в Стор Лиа-Дел знаеше съвсем точно траекториите на полета им и беше замислил хитър план.

„Нула Седем“ остана сама. Когато успя да разбие дъските, с които бяха заковани двата тесни прозореца, тя извади малка икона с имитация на злато от раницата си и я сложи върху сега разпуснатите си черни коси до себе си. Огледа се в малко огледало.

На мама принцесата. — каза. — По дяволите, в какво се забърках!

Крепостта лежеше на един точно изчислен меридиан. По тази причина двадесет минути по-късно над нея прелетя триглаво летящо чудовище, което се опияняваше от собственото си превъзходство. „Нула Седем“ с безпокойство наблюдаваше, как крилатата фигура изчезва към просветляващия хоризонт. Едва след като надеждата вече напускаше момичето, гадината се изви и тръгна обратно. През полевия бинокъл се виждаха потръпващите ноздри и приятно изненаданите очи.