Исабел Алиенде - Градът на зверовете

— Приятелите нямат оръжия.

— Нямат ли магия?

— В Окото на Света нямат много магии. Но има други приятели с много магия далеч оттук, в градовете, в други части на света — обясни Александър Колд, отчаян от ограниченията на езика.

— Тогава трябва да отидеш при тези приятели — обобщи старецът.

— Как? Хванати сме тук!

Уалимаи повече не отговори на други въпроси. Остана клекнал да гледа нощта, съпроводен от своята съпруга, която беше приела най-прозрачна си форма, така че нито едно от двете деца не можеше да я види. Алекс и Надя прекараха останалото време без да спят, силно притиснати, опитвайки се да си предадат взаимно топлина, без да говорят, защото имаше много малко за казване. Мислеха за участта, отредена на Кейт Колд, Сесар Сантос и другите членове на тяхната група; мислеха за обречените хора от мъглата, мислеха за ленивците столетници и за златния град; мислеха за лековитата вода и кристалните яйца. Какво щеше да стане с тях двамата, заобиколени от джунглата?

Изведнъж до тях достигна полъх от ужасната миризма, омекотена от разстоянието, но съвършено разпознаваема. Скочиха на крака, но Уалимаи не помръдна, сякаш го беше очаквал.

— Това са Зверовете! — възкликна Надя.

— Може би да, а може би не — каза невъзмутимо шаманът.

Остатъкът от нощта се проточи много дълго. Преди разсъмване силно застудя и на двамата младежи, свити на топка заедно с Бороба, им тракаха зъбите, докато старият магьосник, неподвижен, с поглед, изгубен в сенките, чакаше. При първите признаци на развиделяването се събудиха маймуните и птиците и тогава Уалимаи даде знак за тръгване. Следваха го между дърветата известно време, докато стигнаха до лагера, когато слънчевата светлина вече пробиваше през листата. Огънят и лампите бяха загасени, нямаше признаци на живот и миризмата все още просмукваше въздуха, сякаш сто сорили в един и същи момент бяха опръскали мястото. Закривайки лицата си с ръце, навлязоха в очертанията на онова, което доскоро беше кроткото селище Тапирауа-тери. Палатките, масата, кухнята — всичко лежеше разпиляно по земята; навсякъде се търкаляха остатъци от храна, но нито една маймуна или птица не чоплеше между тях, защото не се осмеляваха да пристъпят сред страховитото зловоние на Зверовете. Дори Бороба се отдръпна надалеч, крещейки и подскачайки. Уалимаи показа същото безразличие към миризмата, каквото бе демонстрирал предишната нощ към студа. Младежите нямаха друг изход, освен да го последват.

Нямаше никой — нито следа от членовете на експедицията, нито от войниците, нито от капитан Ариосто, нито от телата на убитите индианци. Оръжията, екипировката, включително и фотоапаратите на Тимоти Брус, бяха там; видяха също голямо петно кръв, което тъмнееше в земята близо до дървото, на което бяха вързали Алекс. След кратък оглед, който изглежда му достави голямо удовлетворение, старият шаман се обърна да си върви. Двете деца тръгнаха след него, без да задават въпроси, така замаяни от миризмата, че едва се държаха на краката си. Колкото повече се отдалечаваха и изпълваха дробовете си с чистия въздух на планината, толкова по-бързо се съвземаха, но слепоочията им пулсираха и им се гадеше. Бороба се присъедини към тях малко по-нататък и малката група се насочи навътре в джунглата.

Няколко дни преди това, при вида на „Птиците от шум и вятър“, кръстосващи небето, жителите на Тапирауа-тери избягали от селището си, изоставяйки оскъдното си имущество и домашните животни, които щели да затруднят възможностите им да се крият. Придвижили се под прикритието на растителността до сигурно място и там изградили временните си жилища в короните на дърветата. Военните части, изпратени от Ариосто, минали много близо до тях, без да ги забележат, обаче всички движения на чужденците били наблюдавани от войните на Таама, скрити сред джунглата.

Ииоми и Таама дълго спорили относно нааб и дали е уместно да се доближат до тях, както ги посъветвали Ягуар и Орлицата. Ииоми смятала, че народът й не може вечно да се крие в дърветата като маймуните: дошло е времето да посетят нааб и да получат техните подаръци и техните ваксини, това е неизбежно. Таама смятал, че е по-добре да умрат в битка; но аргументите на Ииоми като вожд на вождовете в крайна сметка натежали. Тя решила да бъде първата, която да се доближи до нааб, и затова пристигнала сама в лагера, накичена с короната от жълти пера, за да покаже на чужденците кой тук е властта. Присъствието сред чужденците на Ягуар и Орлицата, които се били завърнали от свещената планина, я успокоило. Те били приятели и можели да превеждат; така онези нещастни същества, облечени в мръсни парцали, нямало да се чувстват толкова изгубени пред нея. Нааб-ите я посрещнали добре, несъмнено били впечатлени от величествената й стойка и броя на бръчките й — доказателство за многото, което бе преживяла, и за придобитите познания. Независимо от храната, която й предложили, старата жена била принудена да изиска от тях да си тръгнат от Окото на Света, защото там пречели; това била последната й дума, нямала намерение повече да преговаря. Оттеглила се величествено със своята гаванка с месо и ориз, сигурна, че е сплашила нааб-ите с тежестта на огромното си достойнство.