Исабел Алиенде - Градът на зверовете

— Не се опитвайте да ме напиете, професоре — предупреди го Ариосто, но напълни чашата си.

— Как можа да ви хрумне, капитане! Една глътка водка не може да навреди на човек като вас. Нощта е дълга, можем дори да се позабавляваме малко — отвърна Льоблан.

Както често се случваше на високото плато, със залеза на слънцето температурата рязко падна. Войниците, свикнали с топлината на ниските земи, трепереха в своите дрехи, които бяха все още влажни от вечерния дъжд. Никой не спеше, по заповед на капитана всички трябваше да бъдат на пост около лагера. Стояха нащрек, стиснали оръжията с двете си ръце. Вече не се страхуваха само от демоните на джунглата или от появата на Звяра, а също и от индианците, които можеха всеки момент да се върнат, за да отмъстят за своите мъртви. Те имаха предимството на огнестрелните оръжия, но другите познаваха терена и притежаваха ужасяващото умение да изникват от нищото, като наказани души. Ако не бяха телата, струпани заедно до едно дърво, щяха да мислят, че те не са хора и че куршумите не могат да им навредят. Войниците чакаха тревожни утрото, за да си тръгнат, излитайки от тук възможно най-рано; в мрака времето течеше много бавно и шумовете от заобикалящата ги гора ставаха страховити.

Кейт Колд, седнала с кръстосани крака до спящото в палатката на жените дете, мислеше как да помогне на своя внук и как да излезе жива от Окото на Света. През платнището на палатката се процеждаше слабата светлина на огъня и писателката можеше да различи силуета на Надя, завита с жилетката на баща си.

— Ще изляза сега… — прошепна момичето.

— Не можеш да излизаш! — спря я писателката.

— Никой няма да ме види, мога да ставам незабележима.

Кейт Колд хвана момичето за ръцете, убедена че тя бълнува.

— Надя, чуй ме… Не си невидима. Никой не е невидим, това са фантазии. Не можеш да излезеш оттук.

— Напротив, мога. Не вдигайте шум, госпожо Колд. Пазете детето докато се върна, после ще го предадем на племето — прошепна Надя. В нейния глас имаше толкова сигурност и спокойствие, че Кейт не посмя да я задържи.

Надя Сантос се съсредоточи първо в онова мисловно състояние на невидимост, както се бе научила от индианците — доведе тялото си до нещо нематериално, до прозрачен дух. След това отвори тихо платнището на палатката и се измъкна навън, предпазвана от сенките. Промъкна се като потайна невестулка на няколко метра от масата, където професор Льоблан и капитан Ариосто играеха на карти, мина пред въоръжените пазачи, които обикаляха лагера, мина покрай дървото, на което беше вързан Алекс, и никой не я видя. Момичето се отдалечи от колебливия кръг светлина, идваща от лампите и огъня, и изчезна между дърветата. Скоро крясъкът на една кукумявка прекъсна квакането на жабите.

Алекс, също като войниците, трепереше от студ. Краката му бяха изтръпнали, а ръцете — подути от въжетата, стегнати около китките му. Болеше го челюстта, чувстваше обтегнатата си кожа, вероятно имаше ужасна подутина. Напипваше с езика си счупения зъб и усещаше издутия си венец, където беше попаднал ударът с приклада на капитана. Опитваше се да не мисли за многото часове на мрак, които се простираха пред него, нито за възможността да бъде убит. Защо Ариосто го беше отделил от останалите? Какво възнамеряваше да прави с него? Искаше да се преобрази в черния ягуар, да притежава силата, жестокостта, гъвкавостта на голямата котка, да се превърне в мускули, нокти и зъби, за да застане пред Ариосто. Помисли си за бутилката лечебна вода, която чакаше в чантата му, и че трябва да излезе жив от Окото на Света, за да я отнесе на майка си. Споменът за семейството му беше смътен, като размития образ на снимка, излязла не на фокус, в която лицето на майка му беше едва едно бледо петънце.

Започна да клюма, победен от умората, когато изведнъж усети, че го докосват малки ръчички. Изправи се стреснат. В тъмнината успя да разпознае Бороба, която душеше във врата му, прегръщаше го и скимтеше тихичко в ухото му. „Бороба, Бороба“ — прошепна момчето, толкова развълнувано, че очите му се напълниха със сълзи. Беше само една маймунка с размерите на катеричка, но присъствието й предизвика в него вълна от надежда. Остави се на ласките на животинчето, истински ободрен. Тогава си даде сметка, че усеща и нечие друго присъствие — едно невидимо и мълчаливо присъствие, прикрито в сянката на дървото. Първо помисли, че е Надя, но след това си даде сметка, че това бе Уалимаи. Дребният старец стоеше спотаен до него, можеше да усети мириса му на пушек, но колкото и да напрягаше зрението си, не го виждаше. Шаманът постави едната си ръка на гърдите му, сякаш търсеше туптенето на сърцето. Тежестта и топлината на тази приятелска ръка дадоха на момчето сила, почувства се по-спокоен, престана да трепери и започна да мисли по-ясно. Ножчето, ножчето, прошепна. Чу изщракването на метала при отварянето и скоро острието на ножчето започна да се хлъзга по въжетата. Не мърдаше. Беше тъмно, а и Уалимаи никога не бе използвал нож, можеше да нареже китките му, но след минута старецът вече бе прерязал шнура и го хвана за ръка, за да го отведе в гората.