Исабел Алиенде - Градът на зверовете

В лагера капитан Ариосто бе приключил играта на карти и бутилката водка вече беше празна. На Людовик Льоблан не му хрумваше как да продължи да отвлича вниманието му, а до разсъмването оставаха още много часове. Алкохолът не беше замаял военния, както очакваше — наистина имаше стоманени вътрешности. Предложи му да използват радиопредавателя и да видят дали могат да се свържат с поделението в Санта Мария де ла Ювия. Доста време въртяха копчето на апарата посред един оглушителен статичен шум, но беше невъзможно да се свържат с оператора. Ариосто беше разтревожен; за него не беше изгодно да отсъства от поделението, трябваше да се върне колкото може по-рано, необходимо бе да направлява версиите на войниците за случилото се в Тапирауа-тери. Какво щяха да разказват неговите мъже? Трябваше да изпрати рапорт на началниците си в армията и да се срещне с пресата преди да са тръгнали слухове. Омайра Торес си беше тръгнала, мърморейки за вируса на морбили. Ако проговореше, той щеше да изгори! „Каква глупава жена!“ — измърмори капитанът.

Ариосто заповяда на антрополога да се върне в палатката си, направи една обиколка из лагера, за да се увери, че неговите мъже стояха на пост, както се полагаше, и след това се насочи към дървото, на което бяха вързали американското момче, склонен да се позабавлява малко за негова сметка. В същия момент миризмата го удари като с бухалка. Попадението го просна по гръб на земята. Опита да вдигне ръка към колана си, за да извади оръжието, но не можа да помръдне. Плисна го зловонна вълна, сърцето му избухна в гърдите и после — нищо. Потъна в безсъзнание. Не успя да види Звяра, изправен на три крачки от него, който го напръска директно със смъртоносната смрад на своите жлези.

Задушаващото зловоние на Звяра нахлу в останалата част на лагера, поваляйки първо войниците, а после и онези, които бяха защитени от платнището на палатките. След по-малко от две минути никой не бе останал на крака. За няколко часа страховита тишина завладя Тапирауа-тери и близката джунгла, където дори птиците и животните избягаха, уплашени от смрадта. Двата Звяра, които бяха атакували едновременно, се оттеглиха с обичайната си мудност, но тяхната миризма се задържа през по-голямата част от нощта. В тези часове никой в лагера не успя да разбере какво се е случило, защото едва на следващата сутрин разсъдъкът им се възвърна. По-късно видяха следите и успяха да стигнат до някои заключения.

Алекс с Бороба, покатерена на раменете му, следваше Уалимаи, като се движеше под сенките, пазеше се от растенията, докато мигащите светлини на лагера не изчезнаха напълно. Шаманът напредваше, сякаш бе посред бял ден, може би следвайки своята съпруга — ангел, която Алекс не можеше да види. Промушваха се между дърветата доста време и най-накрая старецът стигна до мястото, където беше оставил Надя да го чака. Надя Сантос и шаманът бяха общували чрез крясъците на кукумявка през голяма част от вечерта и нощта, докато тя успя да излезе от лагера, за да се срещнат. Като се видяха, младите приятели се прегърнаха, а в същото време Бороба се залепи за стопанката си, надавайки радостни писъци. Уалимаи потвърди това, което вече знаеха: племето наблюдаваше лагера, но се бяха научили да се страхуват от магията на нааб и не смееха да се изправят срещу тях. Войните бяха толкова близо, че бяха чули бебешкия плач, така както чуваха и зова на мъртвите, които още не бяха получили достойно погребение. Духовете на убитите мъже и жената продължаваха да стоят залепени за телата, каза Уалимаи; те не могат да се отделят, без подходяща церемония и без да бъдат отмъстени. Алекс му обясни, че единствената възможност за индианците беше да атакуват нощем, защото през деня нааб-ите щяха да използват птицата от шум и вятър, за да обикалят Окото на Света, докато ги открият.

— Ако нападнат сега, някои ще умрат, но иначе цялото племе ще бъде унищожено — каза Алекс и добави, че той е готов да ги води и да се бори заедно с тях, затова беше посочен — и той също е войн.

— Вожд за война: Таама. Вожд за преговори с нааб: ти — отвърна Уалимаи.

— Късно е за преговори. Ариосто е убиец.

— Ти каза, че някои нааб са злосторници, а други нааб са приятели. Къде са приятелите? — настоя магьосникът.

— Баба ми и някои мъже от лагера са приятели. Капитан Ариосто и неговите войници са неприятели. С тях не можем да преговаряме.

— Баба ти и нейните приятели трябва да преговарят с нааб-ите неприятели.