Исабел Алиенде - Градът на зверовете

Стените на тоалетната бяха покрити с мръсни думи и неприлични рисунки, на земята имаше смачкани хартии и локви вода, която капеше от ръждясалия водопровод. Влезе в една кабинка, затвори вратата с резето, остави раницата на пода и, независимо от погнусата, се наложи да седне на нужника, за да си свали ботушите, което съвсем не бе лека задача в това тясно пространство и с тази превързана ръка. Помисли за заразите и за безбройните болести, които можеш да пипнеш в една обществена тоалетна, както казваше баща му. Трябваше да опази ограничения си капитал.

Преброи парите си с въздишка; той нямаше да яде и се надяваше Моргана да се задоволи с евтино ядене — не изглеждаше да е от онези, които се хранят обилно. Докато не стигнеше невредим в апартамента на Кейт Колд, трите банкноти, сгънати веднъж и после още веднъж, бяха всичко, което притежаваше на този свят; те представляваха разликата между спасението и това — да умре от глад и студ, проснат на улицата като просяците, които беше видял малко преди това. Ако не намереше адреса на баба си, винаги можеше да се върне на летището, да изкара нощта свит в някой ъгъл и на следващия ден да се прибере у дома, тъй като разполагаше с билет за връщане. Сложи си отново ботушите, пъхна парите в едно отделение на раницата и излезе от кабинката. В тоалетната нямаше никой друг. Минавайки пред умивалника, пусна раницата си на пода, намести превръзката на лявата си ръка, изми старателно дясната със сапун, наплиска добре лицето си, за да разсее умората, и след това се подсуши с хартия. Когато се наведе да си вземе раницата, с ужас установи, че тя е изчезнала.

С разтуптяно сърце изхвърча като стрела от тоалетната. Кражбата беше станала преди по-малко от минута; крадецът не можеше да е далеч; ако се затичаше, можеше да го настигне, преди да се е изгубил в уличната тълпа. В заведението всичко беше постарому: същите потящи се сервитьори зад тезгяха, същите безизразни редовни клиенти, същата мазна манджа, същият шум от чинии и рокмузика, надута докрай. Никой не забеляза вълнението му, никой не се обърна да го погледне, когато изкрещя, че са го обрали. Единствената разлика беше, че Моргана не седеше на стола пред бара, където я бе оставил. От нея нямаше и помен.

Алекс в миг отгатна кой го беше последвал скришом, кой го бе причакал от другата страна на вратата на тоалетната, издебвайки сгоден момент, кой беше успял да отмъкне раницата му за секунди. Плесна се по челото. Как можа да прояви такава наивност! Моргана го беше измамила, сякаш беше бебе, ограбвайки му всичко, с изключение на дрехите, с които бе облечен. Беше загубил парите си, самолетния билет за връщане и дори драгоценната си флейта. Единственото, което му оставаше, беше паспортът, който по случайност носеше в джоба на сакото си. Трябваше да направи огромно усилие, за да надвие желанието да се разреве като глупак.

С питане до Цариград се стига — беше една от аксиомите на Кейт Колд. Нейната работа я принуждаваше да пътува по далечни места, където сигурно много пъти бе прилагала тази поговорка на практика. Алекс беше по-срамежлив, притесняваше се да спре някой непознат и да пита нещо, но нямаше друг изход. Едва успя да се успокои и да си възвърне говора, приближи се до някакъв човек, който дъвчеше хамбургер, и се поинтересува как може да стигне до Четиринадесета улица и Второ авеню. Онзи сви рамене и не отговори. Почувствало се засегнато, момчето се изчерви. Поколеба се няколко минути и накрая се обърна към един от персонала зад тезгяха. Човекът посочи с ножа, който държеше в ръка, в неясна посока и, надвиквайки шума в ресторанта, му даде някакви напътствия с толкова силен акцент, че той не разбра нито дума. Реши, че е въпрос на логика: трябваше да разузнае от коя страна се пада Второ авеню и да брои улиците — много просто; но не беше всъщност толкова лесно, след като откри, че се намира на Четиридесет и втора улица и Осмо авеню, и пресметна колко път трябва да извърви в този смразяващ студ. Благодарен беше на тренинга си да катери планини: щом може да изкара шест часа, пълзейки като муха по скалите, ще да успее да премине някакви си улици по равен терен. Вдигна яката на якето, сгуши глава между раменете си, сложи ръце в джобовете и закрачи.

Минаваше полунощ и започваше да вали сняг, когато момчето стигна до улицата на баба си. Кварталът му се стори западнал, мръсен и грозен, никъде нямаше нито едно дръвче, а от известно време не се срещаха и хора. Помисли, че само нещастник като него можеше да крачи в този час по опасните улици на Ню Йорк; не беше станал жертва на нападение, само защото нямаше такъв бандит, който би дръзнал да излезе в този студ. Сградата представляваше сива купа сред много други подобни купи, заобиколена от ограда. Натисна звънеца и тутакси дрезгавият и суров глас на Кейт Колд попита кой се осмелява да я безпокои в този час на нощта. Алекс отгатна, че тя го чака, макар че, естествено, никога нямаше да си го признае. Беше измръзнал до мозъка на костите и никога в живота си не бе чувствал такава нужда да се хвърли в нечии обятия, но когато най-накрая вратата на асансьора се отвори на единадесетия етаж и той се озова пред баба си, бе решен да не й позволи да го види умърлушен.