Исабел Алиенде - Градът на зверовете

Потърси по рафтовете, които покриваха стените на апартамента й от пода до тавана, и му връчи една прашна кутия от черна кожа.

— Вземи, Александър. Дядо ти я ползва четиридесет години, пази я.

В кутията беше флейтата на Джоузеф Колд — най-известния флейтист на столетието, както твърдяха критиците, след като умря. Щеше да е по-добре, ако го бяха казали докато бедният Джоузеф беше жив — бе коментарът на Кейт, когато го прочете в пресата. Бяха разведени отпреди тридесет години, но в завещанието си Джоузеф Колд остави половината от имуществото си на бившата си съпруга, включително и най-добрата си флейта, която неговият внук сега държеше в ръцете си. Алекс отвори благоговейно повредената кожена кутия и погали флейтата: беше прекрасна. Взе я нежно и я допря до устните си. Като духна, звуците се отрониха от инструмента с такава прелест, че самият той се изненада. Звучеше много по-различно от флейтата, която Моргана му открадна.

Кейт Колд даде възможност на внука си да разучи инструмента и разточително да й благодари, както тя очакваше. След това му подаде едно пожълтяло книжле с разлепени корици: Наръчник за здравето на храбрия пътешественик. Момчето го отвори напосоки и прочете симптомите на една смъртоносна болест, която може да се хване от ядене на мозъка на предците.

— Не ям органи — каза.

— Никога не знаеш какво слагат в кюфтетата — отвърна баба му.

Стреснат, Александър погледна недоверчиво остатъците от порцията си. Около Кейт Колд беше необходимо да се действа много предпазливо. Опасно беше да имаш предци като нея.

— Утре ще трябва да се ваксинираш срещу половин дузина тропически болести. Дай ми да погледна тази ръка, не можеш да пътуваш с инфекция — изкомандва Кейт.

Прегледа го грубо, реши, че синът й Джон бе свършил добра работа, за всеки случай изсипа върху раната половин флакон дезинфекционен разтвор и му съобщи, че на следващия ден сама ще му махне конците. Било много лесно, каза, всеки можел да го направи. Алекс подскочи. Баба му имаше лошо зрение и носеше издраскани очила, които беше купила „втора ръка“ на някакъв пазар в Гватемала. Докато му слагаше нова превръзка, Кейт му обясни, че списанието Интернешънъл Джеографик финансирало експедиция в сърцето на тропическата гора по Амазонка, между Бразилия и Венецуела, чиято цел била да търси гигантско създание, вероятно хуманоид, което било забелязвано неколкократно. Били открити огромните му следи. Онези, които успели да се доближат до него, твърдели, че това животно или примитивно човешко същество било по-високо от мечка, имало много дълги ръце и цялото било покрито с черни косми. Определяли го като горския тропически двойник на хималайския йети.

— Може да е маймуна… — допусна Алекс.

— Не смяташ ли, че не един се е сетил за тази възможност? — прекъсна го баба му.

— Но няма доказателства, че наистина съществува… — подхвърли Алекс.

— Не притежаваме акт за раждане на Звяра, Александър. А! Важна подробност: казват, че излъчвал толкова остра миризма, че животните и хората припадали или се парализирали близо до него.

— Щом хората припадат, значи никой него е виждал.

— Точно така, но от следите личи, че се движи на два крака. И не използва обувки, в случай, че това е следващият ти въпрос.

— Не, Кейт! Следващият ми въпрос е дали употребява шапка! — избухна нейният внук.

— Не вярвам.

— Опасен ли е?

— Не, Александър. От най-милите е. Не краде, не отвлича деца и не руши частна собственост. Само убива. Прави го чисто, без шум, трошейки костите и изкормвайки жертвите си с истинска елегантност, като професионалист — подигра се баба му.

— Колко души е убил? — разузнаваше Алекс все по-обезпокоен.

— Не много, ако отчетем излишъка от население в света.

— Колко, Кейт?

— Неколцина търсачи на злато, двама войници, някакви търговци… Накратко, не се знае точният брой.

— Убивал ли е индианци? Колко? — попита Алекс.

— В действителност не е известно. Индианците знаят да броят само до две. Освен това за тях смъртта е относителна. Ако решат, че някой им е откраднал душата или е стъпвал върху техните следи, или е завладял сънищата им например, за тях това е по-лошо, отколкото да си мъртъв. Същевременно някой, който е умрял, може да продължи да живее като дух.

— Сложно е — каза Алекс, който не вярваше в духове.

— Кой ти каза, че животът е прост?

Кейт Колд му обясни, че експедицията ще бъде ръководена от един известен антрополог, професор Людовик Льоблан, който години наред изследвал следите на така нареченото йети, или страховития снежен човек, по границата между Китай и Тибет, без да го открие. Живял също сред някакво индианско племе от Амазонка и твърдял, че те били най-дивите на планетата: при първата небрежност изяждали своите пленници. Тази информация не е особено успокояваща, призна Кейт. За водач щял да им служи един бразилец на име Сезар Сантос, който бил прекарал живота си в тази област и бил в добри отношения с индианците. Човекът имал малък самолет — малко разнебитен, но все още в добро състояние, с който можели да се опитат да проникнат до територията на индианските племена.