Исабел Алиенде - Градът на зверовете

— Здравей, бабо — поздрави възможно най-ясно, като се има предвид колко много тракаха зъбите му.

— Казвала съм ти да не ми викаш „бабо“! — смъмри го тя.

— Здравей, Кейт.

— Идваш доста късно, Александър.

— Не се ли разбрахме, че ще ме посрещнеш на летището? — отговори той, като се стараеше да не потекат сълзите му.

— Нищо не сме се разбирали. Ако не можеш да стигнеш от летището до дома ми, още по-малко ще си в състояние да дойдеш с мен в джунглата — каза Кейт Колд. — Съблечи си якето и ботушите, щети дам чаша шоколад и ще ти приготвя топла вана, но да знаеш, че го правя само за да ти спестя пневмонията. Трябва да си здрав за пътуването. Не се надявай да те глезя в бъдеще, разбрахме ли се?

— Никога не съм очаквал да ме глезиш — отвърна Алекс.

— Какво ти е на ръката? — попита тя при вида на напоената с кръв превръзка.

— Дълго е за разказване.

Малкият апартамент на Кейт Колд беше тъмен, претъпкан и неподреден. Два от прозорците — с нечисти стъкла, гледаха към осветен вътрешен двор, а третият — към една тухлена стена с пожарна стълба. Видя куфари, раници, торби и сандъци, нахвърляни из ъглите, книги, вестници и списания, накамарени върху масите. Имаше няколко човешки черепа, донесени от Тибет, лъкове и стрели от пигмеите в Африка, погребални делви от пустинята Атакама, вкаменели бръмбари от Египет и хиляди други предмети. Дълга змийска кожа се простираше по протежение на цяла една стена. Беше принадлежала на прочутия питон, който погълнал фотоапарата й в Малайзия.

Дотогава Алекс не бе виждал баба си в нейна среда и трябваше да си признае, че сега, като я гледаше заобиколена от вещите й, му се стори много по-интересна. Кейт Колд беше на шестдесет и четири години, беше слаба и мускулеста, само жили, с обрулена от ветровете кожа; сините й очи, видели много свят, бяха проницателни и остри като ками. Сивата й коса, която тя подстригваше сама с ножица, без да се гледа в огледалото, стърчеше във всички посоки, сякаш никога не беше вчесвана. Гордееше се със зъбите си — едри и силни, способни да трошат орехи и да отпушват бутилки; хвалеше се също, че никога не си е чупила кост, че никога не е посещавала лекар и че е преживяла от пристъпи на малария до ухапвания на скорпион. Пиеше чиста водка и пушеше черен тютюн с моряшка лула. Зиме и лете се обличаше с едни и същи панталони и елек с джобове отвсякъде, където носеше необходимото за оцеляване в случай на бедствие. Понякога, когато трябваше да се облече елегантно, си сваляше жилетката и си слагаше колие от мечешки зъби — подарък от един апахски вожд.

Лиза, майката на Алекс, се ужасяваше от Кейт, но децата очакваха посещенията й с нетърпение. Тази чудата баба, героиня на невероятни приключения, им носеше вести от толкова екзотични места, които човек трудно можеше да си представи. Трите деца колекционираха нейните пътеписи, появяващи се в различни вестници и списания, и пощенските картички и снимки, които тя им пращаше от четирите краища на света. Макар че понякога се стесняваха да я представят на своите приятели, всъщност се чувстваха горди, че член на тяхното семейство беше почти знаменитост.

Половин час по-късно Алекс се беше затоплил от банята и седеше увит в една хавлия, с вълнени чорапи, лакомо поглъщайки кюфтета от месо с картофено гаоре — едно от малкото неща, които ядеше с удоволствие, и единственото, което Кейт умееше да готви.

— Това са остатъците от вчера — каза тя, но Алекс изчисли, че ги беше приготвила специално за него. Не искаше да й разказва за премеждието си с Моргана, за да не изглежда като глупак, но трябваше да си признае, че му бяха откраднали всичко, което носеше.

— Предполагам, ще ми кажеш, че трябва да се науча да не се доверявам на никого — смънка засрамено момчето.

— Напротив, тъкмо щях да ти кажа да се научиш да вярваш в себе си. Ето, Александър, независимо от всичко, ти успя да стигнеш до апартамента ми без проблеми.

— Без проблеми? Едва не умрях от измръзване по пътя. Щяха да намерят трупа ми по време на пролетното топене на ледовете — отвърна той.

— Едно пътуване от хиляди мили винаги започва с премеждия. А паспорта? — разпитваше Кейт.

— Оцеля, защото го носех в джоба си.

— Залепи си го с лейкопласт за гърдите, защото ако го загубиш — край!

— Най-много съжалявам за флейтата ми — каза Алекс.

— Ще трябва да ти дам флейтата на дядо ти. Смятах да я запазя, докато проявиш някакъв талант. Допускам обаче, че ще й е по-добре в твоите ръце, отколкото да се търкаля някъде тук — предложи Кейт.