Исабел Алиенде - Градът на зверовете

— Може би да, може би не… — отвърна момчето, без да се осмели да я погледне в очите.

— Що за отговор е това?

В този миг, по пладне, в лагера настана тревога: една фигура беше излязла от гората и плахо се приближаваше. Мауро Кариас й правеше приятелски знаци и я викаше, след като заповяда на войниците да отстъпят, за да не я изплашат. Фотографът Тимоти Брус подаде фотоапарата на Кейт Колд, а той взе една камера: първият контакт с едно племе беше уникален случай. Надя и Алекс познаха веднага посетителя, беше Ииоми, вожд на вождовете в Тапирауа-тери. Идваше сама, гола, невероятно стара, цялата набръчкана и без зъби, опираща се на една крива сопа, която й служеше за бастун, с кръглата корона от жълти пера, нахлупена до ушите. Стъпка по стъпка се доближи до стъписаните нааб. Мауро Кариас повика Каракауе и Матууе, за да ги попита дали познават племето, към което принадлежи тази жена, но никой не го знаеше. Надя излезе напред.

— Аз мога да говоря с нея — каза.

— Кажи й, че няма да им сторим зло, приятели сме на нейния народ, да дойдат да ни видят без оръжията си, защото имаме много подаръци за нея и останалите — каза Мауро Кариас.

Надя преведе свободно, без да споменава частта за оръжията, което не й се стори много добра идея, като имаше предвид количеството оръжия на войниците.

— Не искаме подаръци от нааб, искаме да си отидат от Окото на Света — отговори Ииоми твърдо.

— Безполезно е, няма да си тръгнат — обясни Надя на старицата.

— Тогава моите воини ще ги убият.

— Ще дойдат още, много повече, и всичките ти войни ще умрат.

— Моите воини са силни, тези нааб нямат лъкове, нито стрели; тежки и тромави са и са с меки глави, освен това се плашат като деца.

— Войната не е решението, вожде на вождовете. Трябва да преговаряме — умоляваше я Надя.

— Какво, по дяволите, говори дъртата? — попита Кариас нетърпеливо, защото от известно време момичето не превеждаше.

— Казва, че хората й не са яли в продължение на няколко дни и са много гладни — измисли напосоки Надя.

— Кажи й, че ще им дадем ядене колкото поискат.

— Страхуват се от оръжията — добави тя, въпреки че в действителност индианците никога не бяха виждали пистолет, нито пушка и не подозираха колко смъртоносни могат да бъдат те.

Мауро Кариас даде заповед на мъжете да оставят оръжията като знак на добра воля, но Льоблан, уплашен, се намеси, за да им напомни, че индианците имаха навика подло да нападат. Затова свалиха картечниците, но запазиха пистолетите на коланите си. Ииоми получи една гаванка с месо и царевица от ръцете на доктор Омайра Торес и се отдалечи натам, откъдето беше дошла. Капитан Ариосто се опита да я проследи, но за по-малко от минута тя сякаш се изпари сред растителността.

През останалата част от деня изчакваха, наблюдавайки гъсталака, без да видят никого, и в същото време трябваше да понасят предупрежденията на Льоблан, който очакваше контингент от канибали, готови да се стоварят отгоре им. Професорът, въоръжен до зъби и заобиколен от войници, стоеше разтреперан след посещението на една гола прабаба с шапка от жълти пера. Часовете минаваха без произшествия, с изключение на един момент на напрежение, който възникна, когато доктор Омайра Торес изненада Каракауе да бърка в нейните кутии с ваксини. Това не се случваше за първи път. Мауро Кариас се намеси, за да предупреди индианеца, че ако още веднъж го види близо до лекарствата, капитан Ариосто веднага ще го арестува.

Вечерта, когато вече смятаха, че старицата няма да се върне, пред лагера се материализира цялото племе на хората от мъглата. Първо видяха жените и децата — недосегаеми, слаби и тайнствени. Няколко секунди по-късно забелязаха мъжете, които в действителност бяха дошли по-рано и бяха застанали в полукръг. Изникнаха от нищото, неми и гневни, начело с Таама, боядисани като за война с червения цвят от кармина, с черния от въглена, с белия от варта и със зеления от растенията, украсени с пера, зъби, нокти и костилки, с всичките си оръжия в ръцете. Стояха по средата на лагера, но се сливаха толкова добре с всичко наоколо, че беше необходимо да напрегнеш очите си, за да ги видиш ясно. Бяха леки, ефирни, изглеждаха като едва изрисувани върху пейзажа, но нямаше съмнение, че същевременно бяха и свирепи.

Дълги минути двете групи се наблюдаваха взаимно в мълчание: от едната страна, прозрачните индианци и от другата — смутените чужденци. Най-накрая Мауро Кариас се събуди от транса и започна да действа, като даваше наставления на войниците да сервират храна и да раздават подаръци. Алекс и Надя с огорчение видяха как жените и децата приемат дрънкулките, с които се опитваха да ги примамят. Знаеха, че така, с тези невинни подаръци, започваше краят на племената. Таама и неговите войни стояха все така изправени, нащрек, без да пускат оръжията си. Най-опасни бяха дебелите им тояги, с които можеха да нападнат за секунди, докато прицелването със стрелата бе по-бавно и даваше време на войниците да стрелят.