Исабел Алиенде - Градът на зверовете

— Къде са индианците? — попита Мауро Кариас.

— Отишли са далече — отвърна Надя.

— Не мисля, че са стигнали много далеч с жените, децата и старците. Не могат да изчезнат, без да оставят следа.

— Невидими са.

— Да говорим сериозно, момиче!

— Аз винаги говоря сериозно.

— Искаш да ми кажеш, че тези хора летят също като вещиците?

— Не летят, но тичат бързо — обясни тя.

— Ти можеш ли да говориш езика на тези индианци, хубавице?

— Името ми е Надя Сантос.

— Добре, Надя Сантос, можеш ли да говориш с тях или не? — настоя Кариас нетърпеливо.

— Да.

Доктор Омайра Торес се намеси, за да обясни спешната нужда да ваксинира племето. Селището вече бе открито, неизбежно беше скоро да осъществят контакт с чужденците.

— Както знаеш, Надя, без да го желаем, можем да ги заразим със смъртоносни за тях болести. Цели племена са изчезвали в продължение на два или три месеца поради някаква простуда. Най-страшна е дребната шарка. Имам ваксините, мога да имунизирам тези нещастни индианци. Така те ще бъдат защитени. Можеш ли да ми помогнеш? — помоли я красивата жена.

— Ще се опитам — обеща момичето.

— Как можеш да се свържеш с племето?

— Все още не зная, трябва да помисля.

Александър Колд пресипа лечебната вода в херметично затваряща се бутилка и я сложи внимателно в торбата си. Баба му го видя и поиска да знае какво прави.

— Това е водата, с която ще излекувам майка ми — каза той. — Намерих извора на вечната младост, този, който други търсят в продължение на векове, Кейт. Майка ми ще се оправи.

За първи път, откакто момчето се помнеше, баба му се отнесе към него с порив на нежност. Усети как нейните слаби и мускулести ръце го обгръщат миризмата й на тютюн за лула, гъстата й отрязана с ножица коса, сухата й и загрубяла като мокасини кожа; чу хрипливия й глас да произнася името му и допусна, че в края на краищата, може би баба му все пак го обичаше мъничко. Щом Кейт Колд осъзна какво прави, рязко се отдръпна, блъскайки го към масата, където го чакаше Надя. Двете деца, изгладнели и уморени, нападнаха фасула, ориза и хляба от маниока и едни полуизгорели и пълни с кости риби. Алекс нагъваше със зверски апетит пред изненадания поглед на Кейт Колд, която знаеше колко капризен е нейният внук към храната.

След като се наядоха, приятелите дълго се къпаха в реката. Знаеха, че са заобиколени от невидимите индианци, които следяха от гъсталака всяко движение на нааб-ите. Докато се плискаха във водата, усещаха върху себе си погледите им — все едно че ги докосват с рани. Стигнаха до заключението, че те не се доближаваха поради присъствието на непознатите и на хеликоптерите, които бяха забелязвали в небето, но никога не бяха виждали отблизо. Опитаха се да се отдалечат малко, мислейки си, че ако са сами, хората от мъглата биха се показали, но в селището имаше много движение и беше невъзможно да се оттеглят в гората, без това да привлече вниманието на останалите. За късмет войниците не се осмеляваха да се отдалечат и на крачка от лагера, защото историите за Звяра и начинът, по който бе изкормил един от техните другари, много ги бяха уплашили. Никой по-рано не беше изследвал Окото на Света и бяха чували за духове и демони, които обикалят този район. Страхуваха се по-малко от индианците, защото разчитаха на своите огнестрелни оръжия, а и самите те имаха индианска кръв.

Когато мръкна, всички, без часовите на пост, насядаха на групи около огъня, за да пушат и пият. Настроението беше мрачно и някой помоли за малко музика, която да повдигне духовете. Алекс трябваше да признае, че е загубил прочутата флейта на Джоузеф Колд, но не можеше да каже къде, без да спомене преживяванията си във вътрешността на тепуи. Баба му му хвърли убийствен поглед, но не каза нищо, досещайки се че нейният внук й беше спестил много неща. Един от войниците извади хармоника и изсвири няколко популярни мелодии, но добрите му намерения отидоха напразно. Страхът бе обхванал всички.

Кейт Колд отведе настрани децата, за да им разкаже какво се беше случило в тяхно отсъствие, откакто ги отведоха индианците. Когато си дали сметка, че са изчезнали, започнали веднага да ги дирят и, снабдени с фенери, излезли в гората като ги викаш почти цяла нощ. Льоблан допринесъл допълнително за общото безпокойство със своите „тактични“ предвиждания: били отвлечени от индианците и в момента сигурно ги ядели печени на кол. Професорът не пропуснал да опише образно начина, по който индианците от Карибите режели парчета от живите затворници, за да ги нагълтат. Признавал, разбира се, че не се намират сред карибяните, които били или „цивилизовани“, или избити преди повече от сто години, но никога не се знаело колко далеч могат да стигнат културните влияния. Сесар Сантос бил на границата да се нахвърли с юмруци срещу антрополога.