Исабел Алиенде - Градът на зверовете

На следващия ден, следобед, най-накрая се появил един хеликоптер, който трябвало да ги спасява. Лодката с нещастния Жоел Гонсалес била стигнала без произшествия в Санта Мария де ла Ювия, където монахините от болницата се заели да се погрижат за него. Матууе, индианският водач, успял да получи помощ и сам придружил хеликоптера, в който пътувал капитан Ариосто. Чувството му за ориентация било толкова необикновено, че без никога да е летял, успял да прецени къде се намират в безкрайната зелена джунгла и да посочи точно мястото, където чакаше експедицията на Интернешънъл Джеографик. Щом слезли, Кейт Колд принудила военния да поиска по радиото повече подкрепления, за да се организира систематичното издирване на двете изчезнали деца.

Сесар Сантос прекъсна писателката, за да добави, че тя заплашила капитан Ариосто с пресата, с американското посолство и дори с ЦРУ, ако не им съдейства; така получила втория хеликоптер, с който дошли повече войници, както и Мауро Кариас. Не смятала да се махне оттук без своя внук — уверила ги, — дори ако се налага, щяла да обиколи пеш цялата околност на Амазонка.

— Настина ли си казала това, Кейт? — попита Алекс развеселен.

— Не заради тебе, Александър. Въпрос на принципи — изсумтя тя.

Тази нощ Надя Сантос, Кейт Колд и Омайра Торес се настаниха в една палатка, Людовик Льоблан и Тимоти Брус — в друга, Мауро Кариас — в своята, а останалите мъже се разположиха в хамаци между дърветата. Сложиха охрана в четирите края на лагера и поддържаха петромаксовите лампи запалени. Макар че никой не го спомена на висок глас, допускаха, че по този начин ще държат Звяра на дистанция. Светлините ги превръщаха в лесен прицел за индианците, но досега племената никога не бяха атакували по тъмно, защото се страхуваха от нощните демони, които изпълзяваха от човешките кошмари.

Надя, която имаше лек сън, спа няколко часа и се събуди след полунощ от похъркването на Кейт Колд. След като се убеди, че и лекарката не помръдва, заповяда на Бороба да остане на мястото й и се измъкна тихичко от палатката. Беше наблюдавала много внимателно хората от мъглата, решена да подражава на тяхното умение да се движат незабелязани; така откри, че това умение не се изразяваше само в прикриване на тялото, а бе свързано и усилие на волята да станеш нематериален и да изчезнеш. Необходимо й беше да се съсредоточи, за да достигне до умственото състояние на невидимост, при което можеш да застанеш на метър от друг човек, без да бъдеш забелязан. Тя знаеше кога постига това състояние, защото тогава усещаше тялото си много леко, след това сякаш се разтваряше, изчезваше отвсякъде. Беше й необходимо да се придържа към целта си, без да се разсейва, без да позволява на нервите си да я предадат — единственият начин да си скрит сред другите. След като излезе от палатката, трябваше да се промъкне на съвсем малко разстояние от пазачите, които обикаляха лагера; направи го без никакъв страх, защитена от невероятния мисловен обръч, който бе създала около себе си.

Усети се в безопасност едва в гората, осветена от бледата луна; имитира на два пъти крясъците на кукумявка и зачака. Малко след това усети до себе си мълчаливото присъствие на Уалимаи. Помоли магьосника да говори с хората от мъглата, за да ги убеди да се доближат до лагера и да се ваксинират. Не можеха да се крият безкрайно в сенките на дърветата, каза; дори и да се опитаха да построят ново селище, щяха да бъдат открити от „птиците от шум и вятър“. Обеща му, че тя ще държи настрана Рааканариуа и че Ягуар ще преговаря с нааб-ите. Разказа му, че нейният приятел има една могъща баба, но не се опита да му обясни силата да пишеш и да публикуваш в пресата — предположи, че шаманът няма да разбере за какво става дума, защото не познаваше писмеността и никога не беше виждал отпечатана страница. Ограничи се да каже, че тази баба е голяма магьосница в света на нааб, независимо, че нейната магия не действа много в Окото на Света.

Александър Колд, от своя страна, си легна в един хамак на чист въздух, малко настрана от останалите. Надяваше се, че през нощта индианците ще се свържат с него, но потъна в съня като камък. Сънува черния ягуар. Срещата с неговото тотемно животно беше толкова ясна и истинска, че на следващия ден не беше сигурен дали е сънувал, или това се беше случило в действителност. В съня си той ставаше от хамака и се отдалечаваше внимателно от лагера, без часовите да го забележат. Когато навлезе в гората, далеч от светлината на огъня и петромаксовите лампи, видя черната котка, застанала върху един дебел клон на огромно кестеново дърво; опашата й се поклащаше във въздуха, очите й блестяха в нощта като ослепителни топази така, както се бе явила в неговото видение, когато изпи вълшебния разтвор на Уалимаи. Със зъбите и ноктите си можеше да разкъса кайман, с мощните си мускули се носеше като вятъра, със силата и смелостта си можеше да се изправи пред всякакъв неприятел. Беше великолепно животно, царят на зверовете, син на Бащата Слънце, принц в митологията на Америка. В съня момчето спираше на няколко крачки от ягуара и така, както при първата среща в двора на Мауро Кариас, чуваше пещерния глас, който го поздравяваше с името му: „Александър… Александър…“ Гласът звучеше в мозъка му като гигантски бронзов гонг, повтаряйки отново и отново името му. Какво означаваше сънят? Какво беше посланието, което черният ягуар желаеше да му предаде?